Денят. Дните. Седмицата. Седмиците. Месецът. Месеците. Годината. Годините. Да, предполагам не е трудно да се направи връзката във веригата, но ключовият момент е в първата дума - денят. Или иначе казано - един ден, или решенията взети в един момент от един ден определят случващото се в последващите етапи. Може би мнозина преди мен са стигнали до това заключение, но денят от близо е решението, а денят от далеч е последствието. Спокойно, ще обясня.
Събудих се днес, изпитвах тъга, загубих пътя. Не виждах смисъл в живота дори. Не откривах радостта в малките неща, а любовта, тя си беше тема табу. По много причини. Или само една. Кой знае. Както и да е. Денят, не помня датата, но помня месеца. Краят на есента, дъждът барабанеше по прозореца ми, а вятърът брулеше клоните на дървото от среща. Нямах желание да излизам, исках да си стоя вкъщи, на топло, на спокойствие. Но после се замислих. Та аз живеех на спокойствие - не излизах, не пиех, само пушех, от време на време. Единственият ми вреден навик, единственият ми порок. Имах познати, нямах приятели. А любим, това беше тема табу, отдавна затворена страница, широко отворена рана. Отново се замислих. След час трябваше да бъда на работа, която не ме удовлетворяваше, но вършех, защото трябваше. Вършех я от месеци, почти година, а сякаш всичко започваше днес. Цялото това напрежение, сякаш щях да правя първо впечатление, всеки ден се повтаряше. Ден, седмица, седмици, месец, месеци, почти година. Защо трябваше да го върша? Имаше ли защо да живея? Станах бавно от леглото и се насочих към тоалетната с едната четка за зъби (вече не бяха две) към мястото, където държах лекарствата и нещата за оказване на първа помощ. Не знаех защо ги държах там или изобщо защо ги държах, но ги имаше. Взех аптечката и се върнах в стаята си. Изсипах съдържанието на масата и се загледах в странния коктейл, който можех да си забъркам. Мисълта за това ме връхлиташе в последно време доста често, дори ме обсебваше. И сега можех да реализирам тези мисли. Колко лесно беше... Един коктейл и край.... Нямаше да има монотонни дни, моите скучни дни от близо, нямаше да има и дни от далеч... Но едно тъничко гласче ми напомни, че... Не, не се случи така. Не се случи като по филмите.
 |
Погледнах отново през прозореца. Учудих се, когато видях познатата картина от леещият се дъжд и вилнеещият вятър. Да, природата умираше, но това бе кръговрат, и след няколко месеца щеше да се роди отново. А аз... Щях да изпия коктейла и... Ами край. Вечният кръговрат на природата, вечният кръговрат на живота. Един умира, друг се ражда... Клиширано, но вярно.
Е, в този ден аз се преродих. Щом природата, в продължение на хиляди години се е прераждала, можех и аз. Поне веднъж, поне този път. Усетих прилив на надежда и отвръщение от коктейла, какъв ти коктейл - хапчета, които бавно щяха да отнемат последното останало у мен. Погледнах часовникът - закъснявах, ужасно закъснявах за работата, която мразех. Тогава защо да ходя там? Вече не исках монотонни сиви дни, седмици, месец, месеци, почти година/години. Заслужавах повече и щях да получа повече. В денят на прераждането ми заслужавах всичко. Нова любов, приятели, а не познати, затворени страници. Без минало, само бъдеще. Денят ми от близо щеше да се промени, а денят ми от далеч щеше да е различен. Решението ми да се променя, щеше да промени моите дни към по-добро. Мисълта за по-лошо се прокрадна, но само за миг. Какъв беше този прилив на надежда у мен? Желание за живот, удавник хванал се за сламка... Сламката беше моята надежда. Не знаех какво ми готви бъдещето, но се надявах да е по-добро от настоящето. Но моето настояще стана такова по моя вина. Ако отново бърках? Или отново щях да объркам бъдещето си? Не знаех, но си струваше да опитам.Този начин на мислене не ми беше присъщ, нещо се променяше в мен, и то за по-малко от час. Значи цялата ми система е била грешна - не е ден->дни->седмица и т.н. Трябваше да започна със секунда, минута и час. Защото решенията се взимат на мига, а се реализират след кратко осмисляне от минута или час.
Денят от близо. Денят от далеч. Няма да използвам нецензурни изрази, но цялата ми теза се обезсмисли в последните няколко минути. Да, решение, последствие. Да, решенията днес, в този ден, определяха случващото се в онзи далечен ден, към който бях поела, но... Стига с това "НО". И обясненията. Те са за малките деца, но предвид, че всички сме деца на живота, значи имаме нужда от обяснения. Е, надявам се да сте ме разбрали, ако ли не - винаги може да се свържете с мен и да поискате обяснение.
