Приказна история

Няколко метра я деляха от финалната линия. Тя не чуваше гласовете на публиката, която скандираше името й, нито забелязваше съперниците си. Усещаше, че е изпреварила всички останали, но как да бъде сигурна? Ако за миг се извърне, щеше да изгуби концентрация. Тя подтисна любопитството си, а двадесет секунди по-късно вече разнасяше златния си медал от спечеленото първо място в дисциплина бягане на 800 метра с препятствия.
Той се приближи до нея, прегърна я силно и я целуна. Двамата избягваха публичната размяна на нежности, но в ден като днешния, всичко беше позволено. Дори и това, но най-вече заради победата.
Вечеряха в луксозен ресторант. Приглушената музика достигаше и до тяхната маса, разположена в най-отдалечения и скрит от любопитни погледи край на заведението. Пред тях се разкриваше умопомрачителна гледка - Витоша се извисяваше с цялото си величие, а снежната покривка, която беше устояла, въпреки високите температури, им напомняше за любимия им сезон - зимата и по-конкретно декември - месецът, в който се бяха запознали преди три години. Приказната им любов разцъфтя, въпреки януарските и февруарските виелици и подобно на всяка връзка, и тяхната преминаваше пред редица изпитания, докато един ден, всъщност в този точно ден...
- Искам да се разделим - каза той, докато държеше здраво ръката й.
Тя се отдръпна инстиктивно от него. Очакваше предложение за брак, въпреки че проблемите им през последните няколко месеца не й даваха и миг покой. Предизвикваха хиляди въпросителни, най-важната от които беше дали си заслужаваше да се бори за човек, който очевидно не я оценяваше достатъчно.
- Защо? - попита без да се замисля.
Той й говореше така, сякаш вече беше наизустил предварително написана реч. Изтъкна недостатъците й, малките спорове, от които той е отстъпвал, за да запази мира в общия апартамент, който бяха наели преди година и половина. Не пропусна да отбележи и склонността й към контрол и начина, по който се откасяше към него - като към вещ, украса, която да развежда на светски събития.
- Ти спря да ме обичаш - завърши той. - Както и аз теб.
Тя все още стоеше като вцепенена. Беше загубила дар слово, а половината от думите му така и не достигнаха до скованото й съзнание. Беше разбрала само едно - той вече не я обичаше.
- Изглежда си мислил много по този въпрос.
- Да - потвърди той, а тя само кимна. - Понякога очакваш от човека до теб да те разбира без думи, че времето не ще убие любовта, а напротив, ще я направи по-силна. Че...
- Не съм спирала да те обичам. Имах съмнения, това е. Ако искаш, ще се променя, за да останем заедно. Това е единственото, което мога да ти предложа.
Той я погледна с вдигнати вежди.
- Аз те обичах заради това, което си. Не очаквах с такава лекота да се откажеш от себе си в името на човек, който във всеки един момент може да те напусне.
- Ти не би го направил - заяви тя убедено.
- Аз вече го направих - изтъкна той.
И този път тя подтисна любопитството си за истинската причина за раздялата им. Той вече беше казал, че не приема особеностите в характера й, а дали имаше друга или не, какво значение имаше? Тя дори предложи да се промени, за да останат заедно - самоунижението вече беше пълно, затова демонстративно напусна масата и повече не го видя. Никога.
- Каква е тази приказка, мамо? - попита я седем-годишната си дъщеря десет години по-късно.
- От тези, вдъхновени от живота - отвърня тя.
- Но приказките завършват с щастлив край - напомни й момиченцето.
- Тази има продължение - принцесата открила своя принц няколко години по-късно и заживели щастливо до края на дните си.
- А каква е поуката? - запита детето.
- Няма поука. Това е просто история - приказна история, която да напомня, че не всяка любов е истинска.
- А какво стана с първия принц? Дали и той е открил своята принцеса? Защото тази от твоята история хич не струваше - уж голямата състезателка, а накрая... - Момиченцето замълчва сконфузно. - Е, и аз бих я зарязала.
- Какъв е този език? - възмути се майката и нежна целуна дъщеря си.