"Времето следва своя неумолим ход и спомена за теб малко по-малко избледнява. Не че не се опитвам да направя този процес необратим, но не мога, защото, ако продължавам да мисля във всяка секунда за теб, болката ще бъде толкова непоносима, че отново ще се питам как дишам и защо живея. Ето я и пролетта - така ярка и сякаш подканваща за нови подвизи, а аз стоя на гарата, а сълзите се търкулват неумолимо и то заради теб. Защото си представям как сме се поемали в неизвестна посока, но сега знам, че това никога няма да се повтори. И бързо отхвърлям това, за да не рухна пред очите на събралите се непознати".
"Понякога тъжното и красивото вървят ръка за ръка, а аз твоята никога повече няма да хвана. И това не е най-лошото, отказвам да повярвам, че това е истина. Но никой не може да избяга от действителността, затова избирам споменът за теб да избледнява, докато изчезне напълно. За да оцелея аз, ти не трябва да съществуваш в сърцето и ума ми".
"Но това е толкова трудно, дори невъзможно, а и аз самата не съм сигурна, че искам да го постигна. Може би ако се опитвам да заглуша за миг чувствата, след време, ако пожелая, ще се върна отново към тях, но..."
Те седяха в кафене в Южния парк и се наслаждаваха на тишината. Беше делничен ден в ранния следобед и около тях нямаше почти никого. От време на време се чуваше смеха на група ученици, приключили учебните занятия и отдали се на забавления. Той прочиташе на глас имейла, който тази сутрин беше получил от нея. Обърканите й мисли го подразниха, хаотичността в природата й и нерешителността й бяха причината да пожелае да се разделят, но три месеца по-късно тя отново го занимаваше със себе си. Крайно неприятно.
- Няма но... - започна той и не допусна тя да го прекъсне. - Забрави ме, както аз теб, намрази ме, както аз теб, а после любовта ще припламне с нова сила, но към някой друг, достоен да сподели както моите, така и твоите чувства.
- Сигурен ли си? - тя нервно стискаше покривката на масата и от страх не посмя да срещне очите му.
- Уверен съм на 100%, че ползата от това да ме забравиш ще бъде по-голяма от ползата да продължаваш да си спомняш за мен.
- Не си на бизнес среща - напомни му тя. - Това е решение, което ще определи живота ни. Това...
- Мелодраматизмът ти е впечатляващ, но крайно ненужен. Решението беше взето и то преди три месеца. - изтъкна той и си припомни сцената, разиграла се при раздялата им - тя, плачеща, умоляваща го да остане, обещаваща и невъзможното в името на връзката им.
Тя го погледна в очите, а студенината, с която се сблъска, я накара за пореден път да потръпне.
- Сбогом - каза той и протегна ръката си, но тя отказа да я приеме.
***
Година и половина по-късно той седеше на бюрото си, преглеждаше финансовите резултати на едно от дружествата, чието счетоводство ръководеше, когато получи имейл от нея. Беше пропуснала да напише тема на съобщението, отбеляза си той и въздъхна отегчено. Отвори първо снимката, изпратена като прикачен файл - тя, сияеща в сватбено облекло, прегърнала корема си, изглежда беше бременна и вече омъжена. Изглеждаше красива, тъмната и къдрава коса беше изправена и прибрина, аристократичната белота на кожата й се подчертаваше от булчинската рокля... Да, беше дори прекрасна. Но сърцето му не трепна. Реши да прочете и съобщението.
"Беше прав. Ползата да те забравя беше по-голяма от ползата да продължавам да си спомням за теб".
Той поклати невярващо глава. Това момиче май никога нямаше да се научи.
