Тя беше жената, зад
която се обръщаха мнозина, но никой не се осмеляваше да погледне в очите –
онези бездънни кафяви очи, пагубни за малцината смелчаци, които още гаснеха заради
нея, отхвърлени и изоставени, недостойни за сърцето й. Тя се отнасяше
високомерно към лишените от оригиналност опити да бъде съблазнена и често
признаваше на приятелки – онези, които така и не я запознаваха с половинките си
от страх, че ще се влюбят в нея, че от дълги години не беше срещала някого, към
когото да изпита дори най-бегъл интерес. Но това не й попречи да опитва –
впускаше в авантюри от онези, за които след това предпочиташе никога да не си
спомня. Тя вярваше, че някъде там я чакаше истинската любов - онази, за която
беше чувала, но която така и не беше изпитала, защото ако я нямаше, какъв
смисъл имаше съществуването й... Но това беше преди – преди него - онзи
несъвършен индивид, осмелил се да обсеби съзнанието й, да направлява и
манипулира мислите й, да покори тялото й. Тя беше хищник, паднал в плен на
собствената си игра. В малките часове на нощта, когато жадно целуваше устните
му, тя смътно си даваше сметка, че властта, която той упражнява над нея е
безкрайна – а защо и как го беше позволила, така и не можеше да разбере. И това
беше първата и осъзната самозаблуда, тя много добре знаеше, че уморена от
разочарования тя беше отдала сърцето и душата си на недостоен избраник с
надеждата, че ще бъде с една крачка по-близо до така бленуваното щастлие.
Когато сам поставиш оковите си, напомняше си тя, никой друг не може да ги
свали, освен ти самия. А това беше втората самозаблуда – защото един ден, изморен
от нея и покорството й, той реши да я лиши от присъствието си. Напусна живота й
без много шум – дори не прибра личните си вещи от апартамента й. Той я беше
избрал заради силата на характера, но си тръгна заради липсата на такъв. Беше
се излъгал за нея, а към днешна дата съжаляваше и за усилията, вложени да я
опитоми. Надяваше се следващата да се окаже по-интересна плячка...
