Луната разказва: Кръстопът (Четвърта част)

Хотелска стая, но не от долнопробните, широка вана, а в нея две тела, преплетени в едно и ненаситни за целувки устни. Делничен ден, обедна почивка, уползотворена по възможно най-приятния начин, след чийто край всеки се завръщаше към иначе скучното си ежедневие. Вечеря, семейство и деца, мъж и жена, прибиращи се поотделно в домовете си със спомена за преживяното в хотелската стая и обещанието да се срещнат на следващия ден по обичайното време. Но двамата скоро щяха да се убедят в думите на Хераклит, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река, защото всичко се променя и то винаги в най-неочаквания момент...

Тя се завърна вкъщи с усмивка на лице. Посрещнаха я с целувка двете й деца – седемгодишните близнаци Мия и Марио. Съпругът й Петър още беше на работа, а тя използва времето до прибирането му, за да приготви вечерята. Докато храната беше във фурната, прегледа домашните на децата и взе душ. Докато сушеше косата й, седнала на ъгъла на спалнята, Петър нахлу в стаята и без да каже и дума, най-безцеремонно изскубна сешоара от контакта.

- Какво правиш? – възкликна тя, видимо възмутена.

- Защо? – попита той, не по-малко възмутен и без да дочака отговор заговори така, както си стоеше до контакта, държаш кабела на сешоара сякаш без да го забелязва. – Днес проведох интересен разговор с Галя, която ме уведоми, че е обядвала в ресторанта на елитен клиент със свой бизнес партньор, когато на входа забелязала двама нейни познати. Можеш ли да познаеш кои точно?

Той се приближи и хвана пребледнялото й лице с двете си ръце, приклеквайки до нея. Леко я стисна и продължи:

- Да, представи си изненадата ми, когато тя уточни, че нейните познати се целунали на сбогуване.

Петър съзнателно усили натиска и изви лицето й, за да го гледа в очите.

- Не извръщай поглед! – извика той в лицето й, наблюдавайки със задоволство как една сълза се търкулва от очите й. Не се стърпя и я удари, дясната му ръка остави червена следа по бялата кожа на лицето й. Удовлетворен, той я пусна и се изправи.

Изглеждаше внушително, Петър беше висок близо 1,85 см., с атлетична фигура, светлокестенява коса и пъстри зелени очи и в този момент тя съжали, че е избрала за свой съпруг мъж с подобни физически данни. Да се беше омъжила за някой като Емил – сравнен с Петър, той изглеждаше невзрачен, нищо, че беше неин любовник и партньор на Галя, най-добрата приятелка на съпруга й.

- Няма да питам защо – продължи Петър. – Ясно ми е, ти си като всички презадоволени глезли, на които им липсва... тръпка, май така се казваше.

Тя също се изправи от леглото и застана срещу него. Въпреки че стигаше едва до гърдите му го погледна не по-малко разярено.

- Понякога да имаш всичко не е достатъчно – изсъска тя. – И на теб не ти беше, нали?

Той не успя да прикрие изненадата си.

- Моля?

- О, сякаш не знам какво правиш през късните служебни вечери. Само не знам с коя, но не ме и интересува. Затова и нищо не съм ти казвала.

- От кога знаеш?

- Две години и половина – уточни тя без да го изпуска от поглед. – И няма да питам защо, знам, че си от презадоволените глезльовци, за които да имат любяща жена, деца и успешна кариера, никога не е достатъчно.

- И какво ще правим? – промълви той два часа и половина по-късно, след като разговорът им беше прекъснат от виковете на децата, че фурната „горрриии”.

Нямаше никакви щети от „малкия” пожар в кухнята, но тези от „големия” тепърва щяха да бъдат описани.

- Не знам – призна тя.

- Или прекратяваме аферите и оставаме заедно, или се развеждаме – заяви той малко по-уверено, отколкото му се искаше.

- На кръстопът сме, а? – добави тя и си позволи да се усмихне.

В този момент телефонът й извъня. Беше Емил.

- С Галя се разделихме. Ако вече си ме предпочела пред Петър или тепърва възнамеряваш да го направиш, знаеш къде да ме намериш – каза й той. Тя мълчеше, той също, но помежду им всякаш всичко беше казано.

- Добре – само каза тя и затвори.

- Какво? – запита Петър.

Но вместо отговор, тя му посочи прикритата с грим синина на лицето си и започна да събира своя багаж и този на децата си. Погледна през прозореца и сякаш едва сега забеляза Луната. Погледна към небесното тяло и изпита увереност, че е взела правилното решение.

Луната разказва: Легенда (Част три)

Вървеше по друмищата на живота с високо вдигната глава. Съжаляваше, че в миналото са се раждали легенди, а сега единствено хора, чиито житейски истории, звучаха като легенди. Многобройните й качества обаче се оказва недостатъчни, за да отсее истината сред плявата, искреността сред фалша... За което плащаше и твърде висока цена – тази на предателството. Признаваше, че вярата й угасваше подобно на свещ, оставена да изгори, но все пак още я имаше. Усещаше, че все още се надява нещата да се обърнат и то в нейна полза. Но срамът от предателствата на приятели и любовници беше причина тя да свежда поглед, когато някой, който знаеше истината за интимния й живот, я срещаше на улицата. Сякаш тя беше виновна, че някой й е изменил или е злоупотребил с доверието й. Виждаше критичните погледи на околните, чуваше как я обсъждат на работното й място или когато за кратко напусне масата, докато е с приятели. Да, беше отчаяна и изморена и накрая, подобно на мнозина, просто се предаде.

Разочарованията се натрупваха и тя стори немислимото – започна с малка лъжа, а с времето изгради паяжина от фикции, в която скоро сама се оплете. Но не постигна това чувство, което сама не знаеше как да назове, но към което упорито се стремеше. Вместо това започна да отблъсква хората около себе си. Тези – истинските, които винаги бяха до нея, но в които тя така и не повярва. Прогони и единствения мъж, който притежаваше почти всички качества, които тя търсеше в идеалната си половинка. Защото искаше да узнае какво изпитват тези, които предават, но чувството от изневярата със сигурност не й донесе удоволствие.  

Беше поредната нощ, в която сънът не идваше, може би защото него го нямаше. Бяха изминали повече от три години, след като взе съдбоносното решение да се откаже от досегашния си начин на живот и да постъпва с другите така, както те пстъпваха с нея. Смътно долавяше, че вече не може да върви с високо вдигната глава. Преди се срамуваше заради другите, а сега заради себе си. Но повече я ужасяваше мисълта, че вече се числеше към хората, чиято житейска история звучи като легенда, съчинена в малките часове на нощта от тях самите. Погледна към Луната и се запита дали отново може да бъде момичето с чисто сърце, непорочно в мислите и действията си. Имаше чувството, че Луната примига скептично сякаш й казваше: „За някои неща е твърдне късно”.  Дали беше истина или си го беше въобразила?

  

Луната разказва: Синхрон (Част две)

Двамата едновременно вдигнаха погледи от чиниите пред себе си. Изписаното разочарование по лицата им ясно подсказваше на сервитьора, че щеше да остане бакшиш. Не че го интересуваше – от тази странна двойка не би поискал дори 10 стотинки назаем, ако не му достигаха, за да си купи билет за автобуса. Та кой уважаващ себе си мъж щеше да облече риза, щампована с малки панди, за да изглежда като приятелката си, която носеше същата блуза, само че с изрязано деколте.
Малък квартален ресторант, с маси и столове, разположени в такава близост, че който влизаше за първи път, щеше да си помисли, че в широкото помещение на отделни маси е събрана обща компания. Думите на гостите се сливаха, а келнерите преминаваха през истинско изпитание всеки път, когато се опитваха да разтоварят препълнените си табли. Но в понеделник следобед заведението беше почти празно, дори тишината беше напрегната – сякаш очакваше връхлитането на тружениците, за които работният ден щеше да приключи след два часа.
Трите двойки, с които се изчерпваше броят на клиентите в този ранен час, разумно бяха настанени от отегчения сервитьор в абсолютна близост едни до други. От дясната страна на странната двойка пандолюбци беше разположил млад мъж и жена, а от лявата – семейство пенсионери. 
- Да се намираш в любимия си ресторант, да си поръчаш любимата пица и да се окаже, че са променили рецептата... – той вдигна безпомощно ръце – едва ли беше измислена дума, която да изразява гняв, обида и разочарование едновременно.
- Не мога да повярвам, че и това ни се случи – подхвана тя и се облегна на стола. С рязък жест поиска сметката – беше 25,44 лв. и тя извади цялото съдържание на дамската си чанта в търсене на две малки монети от по две стотинки. Откри само една, но докато се обърне, нейният приятел тъкмо оставяше четрити стотинки. Тя прибра своята монета – не се знаеше кога ще й потрябва отново. 
Двамата с достойнство пренебрегнаха удивените погледи на седящите в близост до тях млад мъж и жена, но тя не си замълча, когато чу възрастен мъж, седящ на масата от лявата й страна, на достатъчно висок глас да критикува поведението й.
- Господине – подвикна тя, стараейки се да овладее гласа си. – Нещо нередно ли намирате? 
Възрастният запази достолепно мълчание, но неговата не толкова достолепна съпруга взе думата. 
- Госпожо! – подвикна тя. – Едно време мъжът плащаше сметката и винаги оставяше по нещо отгоре. – Дамата понечи да се изправи от стола, сякаш щеше да държи реч на пленум на ЦК на БКП, но заради липса на достатъчно свободно пространство – тя стоеше до стената, скоро пак се озова на стола си.
- Госпожица – поправи я младата жена, която обаче не се оказа достатъчно гъвкава и когато избута стола си, за да стане, удари седящия в дясно от нея млад мъж. За нещастие джентълменът тъкмо отпиваше от отлежалото си 50-годишно уиски, както впоследствие подчерта, и изпусна чашата си. – Извинете – побърза да каже тя.
- Ужас – въздъхна достолепният съпруг. – И сигурно младежът, който е с вас, не е поискал позволение от родителите ви, за да излезете.
Тук приятелят на младата дама се намеси като подчерта, че в днешно време одобрението на родителите не е задължително и че това, което ги събира, е любовта.
- С любов къща не се храни – подхвърли възрастният съпруг. – Ние да не мислиш, че по любов сме се взимали?
Очевидно достолепният старец беше забравил, че се намира в компанията на достолепната си съпруга.
- Димитре – очите й святкаха. – Ако не беше любов, щях ли да те търпя 50 години? 50 – повтори тя за по-голям ефект.
Старецът остави без коментар отговора й, но се обърна към пандолюбците.
- А и вие сигурно сте някои непрокопсаници, след като вместо да работите, се размотавате по кафетата.
- Ние сме... – започна мъжът.
- Хора, които разполагат... – продължи приятелката му.
- С повече свободно време – довърши той като междувременно извади дебитната си карта, за да плати „50-годишното уиски”.
- Точно така – завъртя се и приятелката му и двамата в пълен синхрон и отмерени крачки напуснаха ресторанта. 
- Ето до какво води една малка промяна в рецептата – подсмихна се той и прегърна приятелката си. Тя постави ръка в задния джоб на панталона му и така закрачиха смело из софийските улици.
Докато се отдалечаваха, двамата подозираха, че са станали обект на коментари от страна на посетителите и най-вероятно сервитьора и се зарекоха да преустановят посещенията си в иначе любимия си ресторант. Но не подозираха, че когато се приберат късно вечерта, бабата и дядото ще споделят със 7-годишното си внучето случката.
Въпреки негативният тон, с който бабата и дядото описваха събитията, момчето погледна към Луната и си пожела един ден, когато порасне, да срещне някого с когото да се обличат еднакво и да си довършват изреченията. И да се обичат. И да бъдат в синхрон.

Луната разказва: Правила (Част едно)

Здравейте приятели, от тази седмица започвам да публикувам поредица от седем истории, озаглавена "Луната разказва". Надявам се да ви харесат :)

Правила (Част едно)

През деня морето заглушаваше думите му, а през нощта вече нямаше какво да каже. Спокойствието на вълните, докосващи само за миг брега, а после оттеглящи се без да оставят и следа... Точно като нея. Идваше и си отиваше, когато поискаше, без предварителни уговорки, само за нощта.
"Тя никога няма да ти принадлежи". Често чуваше точно тези думи от негови приятели, които го съветваха да я зареже и да си намери някоя "хубава и скромна мадама". Но не можеше, а и това беше последната мисъл, която му минаваше, докато лежеше с нея на морския бряг. Тя беше облегнала глава на рамото му. Беше му позволила да я прегърне през кръста. И помежду им цареше мълчание, докато съзерцаваха звездите и отразяващата се в спокойното море луна.
Изведнъж тя избута ръката му и започва уверено да навлиза в морето. Обърна се само веднъж назад и му направи категоричен знак да не я последва, а след това заплува. Завърна се скоро, а плажната рокля, която беше облякла, полепваше и подчертаваше идеалната й фигуря. Тя приглади дългата си кестенява коса и без по някакъв начин да покаже, че се е случило нещо необичайно, се сгуши плътно до него.
- Водата беше прекрасна - подхвана тя след няколко минути. Пресегна се до хладилната чанта и отвори бутилката с розе, което през последните два часа изстудяваха. Без да му предложи от напитката, тя отпи жадно от чашата си и се усмихна доволно.
- Защо не ме остави да те последвам? - попита той. Тя се вгледа в него. Тъмнокафявите й очи срещнаха неговите, досущ като нейните. Тя видя огорчението му, пое дълбоко въздух и на свой ред попита:
- Защо искаш да ме следваш? Можеше пръв да влезеш в морето. Не можеш ли да вървиш по собствен път?
"По дяволите", помисли си той и рязко смени темата.
- Сигурно си била много палава като дете.
За негова изненада тя се усмихна, погледът й стана замечтан и топъл. Защо никога не я беше питал за детството й, ядоса се на себе си той.
- Никак даже. Бях кротка и послушна - изражението й отново придоби рязки очертания. - Защо го каза?
- Защото винаги си на ръба.
- Не знаех, че съм ти пациентка и в свободното си време ме анализираш.
Той беше психолог и от три години ръководеше собствена практика.
- Нямах това предвид - защити се той. - Просто харесвам лудостта в теб.
- Благодаря - усмихна се изкуствено тя и не прие протегнатата му ръка.
Отново мълчаха. Той се размърда неспокойно.
- И като тийнейджърка ли беше кротка и послушна?
Тя стоеше с гръб към него и се извърна рязко.
- Моля?
Той повтори въпроса си.
- Да.
- И никога не си бягала от час?
- Само два пъти.
- Еха. - Възкликна той.
- А като студентка?
- Не, не съм нарушавала правилата, скъпи. - Произнесено от нейните уста обръшението прозвуча като обида. - Но ти нарушаваш тези между нас.
Той я погледна гузно - да, правилата. Никакви въпроси за миналото, никакви общи планове за бъдещето. Разбира се, как беше забравил.
- Просто ми се изплъзна - оправда се той.
Тя го погледна преценяващо и в този миг стените между тях сякаш паднаха. Тя избра да му се довери.
- Правилата съществуват, за да има хармония и ред. Така поне бях възпитана и следвах това убеждение и до днес. Имах щастливо детство, родителите ми бяха прекрасни, обичаха се, имах и сестра. На 27-и март 2001 г., когато имах рожден ден, цял ден молех майка ми да ми позволи да пропусна училище и да си остана вкъщи, но тя не ми позволи. Изпрати ме както винаги до училище. Обикновено първо оставяхме сестра ми, а след това мен, разбираш ли? - Гласът й леко затрепера, а той беше обзет от лошо предчувствие. Но тя се овладя, преди да продължи с разказа, си сипа розе, което изпи без да поеме дъх. - Така или иначе, близките ми са смятале да се върнат обратно в училище и да ми направят изненада пред съучениците. Но не успяха. Катастрофирали са по пътя, отгледаха ме баба ми и дядо ми. Започнах да следвам правила - много строги при това и досега животът ми беше в пълна хармония.
Той понечи да каже нещо, но се изправи. Искаше да я прегърне, но тя го отблъсна.
- Само не смей да ме съжаляваш.
Очите й бяха сухи, гласът - овладян, жестът - категоричен. Но той я прегърна и притисна силно до себе си, искаше да отнеме товара й, да я успокои, да... След няколко мига се пуснаха.
- И все пак два пъти си бягала от час, нали?
- Да, и тогава се чувствах най-жива - призна тя.
- Забравяме ли за правилата? - попита той.
- Забравяме - отвърна тя.
- Даваш обещание пред луната, ще я оскърбиш, ако се отметнеш.
Три години по-късно на същия този бряг гостите за сватбената им церемония пристъпваха нервно - младоженците така и не бяха предвидили да осигурят столове за по-възрастните. Появиха се и те двамата, държаха се за ръце, картината пред лицето й се разми и тя отново се върна в настоящето...
- Просто ми се изплъзна - оправда се той.
Тя го погледна преценяващо. Ако му разкажеше истината за себе си, край с правилата, а именно живот лишен от изненади и изграден върху твърдата основа на правилата, гарантираше стабилност и сигурност. Не, тя не можеше да поеме подобен риск, въпреки че въображението й беше нарисувало красиво бъдеще.
- Не забравяй правилата - напомни му тя и отново погледна към луната и звездите.