Луната разказва: Синхрон (Част две)

Двамата едновременно вдигнаха погледи от чиниите пред себе си. Изписаното разочарование по лицата им ясно подсказваше на сервитьора, че щеше да остане бакшиш. Не че го интересуваше – от тази странна двойка не би поискал дори 10 стотинки назаем, ако не му достигаха, за да си купи билет за автобуса. Та кой уважаващ себе си мъж щеше да облече риза, щампована с малки панди, за да изглежда като приятелката си, която носеше същата блуза, само че с изрязано деколте.
Малък квартален ресторант, с маси и столове, разположени в такава близост, че който влизаше за първи път, щеше да си помисли, че в широкото помещение на отделни маси е събрана обща компания. Думите на гостите се сливаха, а келнерите преминаваха през истинско изпитание всеки път, когато се опитваха да разтоварят препълнените си табли. Но в понеделник следобед заведението беше почти празно, дори тишината беше напрегната – сякаш очакваше връхлитането на тружениците, за които работният ден щеше да приключи след два часа.
Трите двойки, с които се изчерпваше броят на клиентите в този ранен час, разумно бяха настанени от отегчения сервитьор в абсолютна близост едни до други. От дясната страна на странната двойка пандолюбци беше разположил млад мъж и жена, а от лявата – семейство пенсионери. 
- Да се намираш в любимия си ресторант, да си поръчаш любимата пица и да се окаже, че са променили рецептата... – той вдигна безпомощно ръце – едва ли беше измислена дума, която да изразява гняв, обида и разочарование едновременно.
- Не мога да повярвам, че и това ни се случи – подхвана тя и се облегна на стола. С рязък жест поиска сметката – беше 25,44 лв. и тя извади цялото съдържание на дамската си чанта в търсене на две малки монети от по две стотинки. Откри само една, но докато се обърне, нейният приятел тъкмо оставяше четрити стотинки. Тя прибра своята монета – не се знаеше кога ще й потрябва отново. 
Двамата с достойнство пренебрегнаха удивените погледи на седящите в близост до тях млад мъж и жена, но тя не си замълча, когато чу възрастен мъж, седящ на масата от лявата й страна, на достатъчно висок глас да критикува поведението й.
- Господине – подвикна тя, стараейки се да овладее гласа си. – Нещо нередно ли намирате? 
Възрастният запази достолепно мълчание, но неговата не толкова достолепна съпруга взе думата. 
- Госпожо! – подвикна тя. – Едно време мъжът плащаше сметката и винаги оставяше по нещо отгоре. – Дамата понечи да се изправи от стола, сякаш щеше да държи реч на пленум на ЦК на БКП, но заради липса на достатъчно свободно пространство – тя стоеше до стената, скоро пак се озова на стола си.
- Госпожица – поправи я младата жена, която обаче не се оказа достатъчно гъвкава и когато избута стола си, за да стане, удари седящия в дясно от нея млад мъж. За нещастие джентълменът тъкмо отпиваше от отлежалото си 50-годишно уиски, както впоследствие подчерта, и изпусна чашата си. – Извинете – побърза да каже тя.
- Ужас – въздъхна достолепният съпруг. – И сигурно младежът, който е с вас, не е поискал позволение от родителите ви, за да излезете.
Тук приятелят на младата дама се намеси като подчерта, че в днешно време одобрението на родителите не е задължително и че това, което ги събира, е любовта.
- С любов къща не се храни – подхвърли възрастният съпруг. – Ние да не мислиш, че по любов сме се взимали?
Очевидно достолепният старец беше забравил, че се намира в компанията на достолепната си съпруга.
- Димитре – очите й святкаха. – Ако не беше любов, щях ли да те търпя 50 години? 50 – повтори тя за по-голям ефект.
Старецът остави без коментар отговора й, но се обърна към пандолюбците.
- А и вие сигурно сте някои непрокопсаници, след като вместо да работите, се размотавате по кафетата.
- Ние сме... – започна мъжът.
- Хора, които разполагат... – продължи приятелката му.
- С повече свободно време – довърши той като междувременно извади дебитната си карта, за да плати „50-годишното уиски”.
- Точно така – завъртя се и приятелката му и двамата в пълен синхрон и отмерени крачки напуснаха ресторанта. 
- Ето до какво води една малка промяна в рецептата – подсмихна се той и прегърна приятелката си. Тя постави ръка в задния джоб на панталона му и така закрачиха смело из софийските улици.
Докато се отдалечаваха, двамата подозираха, че са станали обект на коментари от страна на посетителите и най-вероятно сервитьора и се зарекоха да преустановят посещенията си в иначе любимия си ресторант. Но не подозираха, че когато се приберат късно вечерта, бабата и дядото ще споделят със 7-годишното си внучето случката.
Въпреки негативният тон, с който бабата и дядото описваха събитията, момчето погледна към Луната и си пожела един ден, когато порасне, да срещне някого с когото да се обличат еднакво и да си довършват изреченията. И да се обичат. И да бъдат в синхрон.