През деня морето заглушаваше думите му, а през нощта вече нямаше какво да каже. Спокойствието на вълните, докосващи само за миг брега, а после оттеглящи се без да оставят и следа... Точно като нея. Идваше и си отиваше, когато поискаше, без предварителни уговорки, само за нощта.
"Тя никога няма да ти принадлежи". Често чуваше точно тези думи от негови приятели, които го съветваха да я зареже и да си намери някоя "хубава и скромна мадама". Но не можеше, а и това беше последната мисъл, която му минаваше, докато лежеше с нея на морския бряг. Тя беше облегнала глава на рамото му. Беше му позволила да я прегърне през кръста. И помежду им цареше мълчание, докато съзерцаваха звездите и отразяващата се в спокойното море луна.
Изведнъж тя избута ръката му и започва уверено да навлиза в морето. Обърна се само веднъж назад и му направи категоричен знак да не я последва, а след това заплува. Завърна се скоро, а плажната рокля, която беше облякла, полепваше и подчертаваше идеалната й фигуря. Тя приглади дългата си кестенява коса и без по някакъв начин да покаже, че се е случило нещо необичайно, се сгуши плътно до него.
- Водата беше прекрасна - подхвана тя след няколко минути. Пресегна се до хладилната чанта и отвори бутилката с розе, което през последните два часа изстудяваха. Без да му предложи от напитката, тя отпи жадно от чашата си и се усмихна доволно.
- Защо не ме остави да те последвам? - попита той. Тя се вгледа в него. Тъмнокафявите й очи срещнаха неговите, досущ като нейните. Тя видя огорчението му, пое дълбоко въздух и на свой ред попита:
- Защо искаш да ме следваш? Можеше пръв да влезеш в морето. Не можеш ли да вървиш по собствен път?
"По дяволите", помисли си той и рязко смени темата.
- Сигурно си била много палава като дете.
За негова изненада тя се усмихна, погледът й стана замечтан и топъл. Защо никога не я беше питал за детството й, ядоса се на себе си той.
- Никак даже. Бях кротка и послушна - изражението й отново придоби рязки очертания. - Защо го каза?
- Защото винаги си на ръба.
- Не знаех, че съм ти пациентка и в свободното си време ме анализираш.
Той беше психолог и от три години ръководеше собствена практика.
- Нямах това предвид - защити се той. - Просто харесвам лудостта в теб.
- Благодаря - усмихна се изкуствено тя и не прие протегнатата му ръка.
Отново мълчаха. Той се размърда неспокойно.
- И като тийнейджърка ли беше кротка и послушна?
Тя стоеше с гръб към него и се извърна рязко.
- Моля?
Той повтори въпроса си.
- Да.
- И никога не си бягала от час?
- Само два пъти.
- Еха. - Възкликна той.
- А като студентка?
- Не, не съм нарушавала правилата, скъпи. - Произнесено от нейните уста обръшението прозвуча като обида. - Но ти нарушаваш тези между нас.
Той я погледна гузно - да, правилата. Никакви въпроси за миналото, никакви общи планове за бъдещето. Разбира се, как беше забравил.
- Просто ми се изплъзна - оправда се той.
Тя го погледна преценяващо и в този миг стените между тях сякаш паднаха. Тя избра да му се довери.
- Правилата съществуват, за да има хармония и ред. Така поне бях възпитана и следвах това убеждение и до днес. Имах щастливо детство, родителите ми бяха прекрасни, обичаха се, имах и сестра. На 27-и март 2001 г., когато имах рожден ден, цял ден молех майка ми да ми позволи да пропусна училище и да си остана вкъщи, но тя не ми позволи. Изпрати ме както винаги до училище. Обикновено първо оставяхме сестра ми, а след това мен, разбираш ли? - Гласът й леко затрепера, а той беше обзет от лошо предчувствие. Но тя се овладя, преди да продължи с разказа, си сипа розе, което изпи без да поеме дъх. - Така или иначе, близките ми са смятале да се върнат обратно в училище и да ми направят изненада пред съучениците. Но не успяха. Катастрофирали са по пътя, отгледаха ме баба ми и дядо ми. Започнах да следвам правила - много строги при това и досега животът ми беше в пълна хармония.
Той понечи да каже нещо, но се изправи. Искаше да я прегърне, но тя го отблъсна.
- Само не смей да ме съжаляваш.
Очите й бяха сухи, гласът - овладян, жестът - категоричен. Но той я прегърна и притисна силно до себе си, искаше да отнеме товара й, да я успокои, да... След няколко мига се пуснаха.
- И все пак два пъти си бягала от час, нали?
- Да, и тогава се чувствах най-жива - призна тя.
- Забравяме ли за правилата? - попита той.
- Забравяме - отвърна тя.
- Даваш обещание пред луната, ще я оскърбиш, ако се отметнеш.
Три години по-късно на същия този бряг гостите за сватбената им церемония пристъпваха нервно - младоженците така и не бяха предвидили да осигурят столове за по-възрастните. Появиха се и те двамата, държаха се за ръце, картината пред лицето й се разми и тя отново се върна в настоящето...
- Просто ми се изплъзна - оправда се той.
Тя го погледна преценяващо. Ако му разкажеше истината за себе си, край с правилата, а именно живот лишен от изненади и изграден върху твърдата основа на правилата, гарантираше стабилност и сигурност. Не, тя не можеше да поеме подобен риск, въпреки че въображението й беше нарисувало красиво бъдеще.
- Не забравяй правилата - напомни му тя и отново погледна към луната и звездите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар