Първата хапка винаги
беше сладко-горчива, сякаш сетивата ми не бяха съвсем сигурни какво точно опитвам.
От втората се уверявах, че иначе червената и лъскава ябълка не е достигнала
съвсем момента на узряване, но третата ми беше най-любима - все пак беше
последната. В някоя от следващите седмици ябълките щяха да са напълно готови за
бране, но мен нямаше да ме има и едва ли някога щях да узная струваше ли си да
нарушавам забраната на баба, която всяка есен засаждаше ново дръвче в иначе
малката ни градина.
Като дете въобще
не разбирах какво овощарите влагат при засаждането на фиданките, но нещо все
достигна и до мен. "Дръвчетата са като децата - имат нужда от постоянна
грижа. Не можеш им оставиш клоните неподрязани напролет, а преди да цъфнат се
пръскат, че хване ли ги мана и край, реколтата си заминава", твърдеше
опитният селски овощар. Разбира се, неговите тегоби не вълнуваха моето
пакостливо съзнание, което намираше за особено привлекателно и забавно да
скършва клоновете на тъкмо подкаралите фиданки, но тези му думи завинаги ме
отказаха от тази "игра". Едва ли някой би се радвал, ако бият детето
му, нали?
Но истината,
както винаги, беше много по-дълбока, а на мен ми трябваха много години, за да я
осъзная съвсем. Това се случи при едно от посещенията ми на село, когато вече
притежавах диплома от университет. Беше края на есента - жълто-червено-оранжеви
листа обагряха хоризонта пред мен, докато пътувах към село. С нетърпение отбих
пред табелата и няколко мига по-късно съзрях любимата си крайпътна ябълка. За
мой ужас дънерът й беше изгнил, но и тази година дървото беше родило няколко
плода. Покатерих се и откъснах лъскаво-червения плод, но когато го опитах,
изпитах известно разочарование. Първата хапка въобще не беше като в детството
ми - вкусът й беше трапчив и леко кисел, нищо че видимо беше узряла. Втората
затвърди негодуванието ми, до трета въобще не стигнах. С
"порастването" реалността вече беше унищожила много от детските ми
мечти, но това не очаквах. Но поне се убедих, че забраненото винаги изглежда
по-сладко, нищо, че в действителност не е.
Споделих с баба
ми преживяното, а тя само се разсмя, а първото, което изрече, напомняше думите
на вече починалия овощар: "Дръвчетата са като децата. Никога не знаеш какви
ще излязат когато пораснат. Само се надяваш, че ще доживееш да береш плодовете
им".Искаше ми се да попитам дали усилията, които се влагат, се отплащат,
защото ако нямаш гаранция за успех, струва ли си изначално да започваш едно
начинание, но замълчах. Явно не бях узряла достатъчно, за да схвана смисъла.
