- За да повярваш отново в чудесата ли? Не съм толкова жесток.
- Жесток ли?
- Животът е жесток, несправедлив, отнема ни много, дава ни малко. Или пък нищо. Не мога да подхранвам илюзиите ти и да наричам черното бяло или обратното. Не съм толкова жесток - повтори той и запали цигара. Поднесе и към нея кутията, а тя прие без да се колебае.
Тя се вгледа внимателно в него, но прочете единствено истината. Истината, от която бягаше толкова време, но която трябваше да приеме - беше загубила всичкo. Нямаше приятелско рамо, на което да се облегне, нямаше близък, който да й подаде ръка. Тя от години водеше неравна битка с живота, всеки ден възприемаше като ново предизвикателство, което обаче винаги губеше. На два метра под земята или в друго измерение, в Рая или в ада, се намираше единственият човек, който някога я беше опознал и обичал истински. Сега й беше останал само той - нейният палач, който чрез реализъм и сарказъм й отнемаше надеждата.
- Не ме гледай така - повтори той укорително. - Приеми нещата такива, каквито са. Единствено когато достигнеш дъното, можеш да изплуваш обратно на повърхността. И не очаквай от мен да ти хвърлям спасителен пояс.
- Не искам да ме спасяваш - отговори тя.
- Искаш го, при това отчаяно. Защото да направиш първата крачка сам е много по-трудно, отколкото, ако някой върви до теб и държи ръката ти - изтъкна той.
- Не искам да държиш ръката ми.
- Няма и да го сторя. Защото ще ме повлечеш към дъното със себе си. Ти рушиш всичко по пътя си, но несъзнателно. Нараняваш близките си с истеричното си на моменти поведение, което оправдаваш с голямата изживявана загуба. Затога и ги отблъсна. Когато се погледнеш пред огледалото, сигурен съм, че не познаваш себе си.
- Не е вярно.
- Тогава защо искаш да повярваш в приказки и чудеса? Защо отказваш да приеме истината?
- Защото вече не знам кое е истина и илюзия. Нуждая се от надежда, от вяра, че всичко ще се нареди и че...
Тя шепнеше...
- Спри - извика той, привличайки вниманието на няколко непознати, седнали на пейките около тях.
- Ако ти не предприемеш нещо, нищо няма да се промени. И когато го приемеш - той също започна да шепне и дори хвана треперащата й ръка - едва тогава, ще се освободиш. Позволи на илюзиите да се разбият, сложи кръст на миналото и живей в настоящето.
- Защо е толкова трудно?
- Защото боли. Но да продължиш не означава да забравиш.
Тя тихо заплака.
- Защо остана? - запита тя.
- Защото ако убедя теб в думите си, ще мога да спася и себе си.
