Среща

Усмивката изгря на лицето ти, когато ме видя. Знаех как ще засвърши всичко или ще започне отначало. Понякога вземаме решенията си прибързано, друг път са добре премислени. Но всъщност това е заблуда. Истината е, че каквито и доводи да сме премислили, са ни необходими не повече от 60 секунди, за да решим точно как да постъпим. И никога не можем да предвидим последствията.

Стоях и чаках на уреченото място, знаейки че ще закъснееш. Подраних както винаги. Просто предпочитах да те изпреваря. Поне в това. Защото ти винаги напускаше кораба преди мен и с безразличие наблюдаваше как вълните разбиват остатъците от сърцето ми в морския скалист бряг. Защото ти започваше всичко с обещания, които оставаха неизпълнени. Защото избираше лесния път и винаги бягаше. Може би този път щеше да е различно, повтарях си колкото да успокоя разума, който за пореден път ме караше да постъпя като теб, но останах. Стоях и чаках на уреченото място, знаейки че ще закъснееш.

Нямах съмнение, че ще се появиш. Винаги идваше, за да ми покажеш, че въпреки взаимната болка, която си причинихме, небето е все още синьо. При всяка наша раздяла момента на истината настъпваше, когато някой от нас започваше живота си от начало. Сякаш искахме да накажем другия, че не е продължил, не е щастлив, не може да бъде щастлив. Понякога играта беше с разменени роли. Но и в двата случая ти беше истинският победител и със задоволство наблюдаваше напразните ми опити да опиша щастието си без твоята заслуга за него. Когато ти печелеше слагах маската на непокиста, човека, който въобще не се вълнува от думите ти, които в действителност се забиваха като нож във всеки мускул от тялото ми.

Сега беше различно. Този път играта беше на равно, а аз приех предложението ти за среща с надежда, че като зрели хора ще свалим картите на масата. Не можех да очаквам искреност от теб – не беше от силните ти качества. За цялото време, независимо от събиранията и разделите знаех, че успяваш чрез измама. Обещаваше неща, които не можеш да изпълниш. Всеки път историята се повтаряше...

Влюбих се в теб от пръв поглед. Както става по филмите – момчето вижда момичето и изведнъж нищо не е същото. За кратко време преобърна живота ми на 180 градуса, повярвах, че светът е пъстър и цветен, изгревите и залезите придобиха съвсем нова символика. Сходствата в характерите ни бяха примамващи, доверих ти се, за което продължавам да съжалявам и до днес. „Да ме излъжеш веднъж,грешката е твоя. Да ме излъжеш втори път-грешката е моя”, гласи арабска мъдрост. Същите онези, които вярват в предопределеността на съдбата. Мактуб. Било ли е писано наистина? Този въпрос си задавах по-често от всеки друг. Още помня първата ни среща, както и първата раздяла, която ти поиска. Тук сигурно ще се засмееш и ще кажеш, че всичко, случило се след това е моя грешка. Може и така да е.

Може и така да е. Затова гледайки как пресичаш улицата, освен смътния трепет на сърцето си, долових да се прокрадва и нова мисъл. Бягай, не допускай за пореден път да се поддадеш на пагубното влияние на ирационалната любов. „Все пак е любов”, шепнеше издайнически обаче едно гласче дълбоко в мен.

Доближи се до мен и хвана ръката ми. Вместо поздрав ме целуна по бузата и подкани да влезем в кафето отсреща. Разговорът тръгна механично – от времето до разказ за последната година и половина от живота ни. Не ти признах, че за мен времето сякаш беше спряло и всеки ден сякаш започваше с последния, в който те видях. Споменът дори не избледняваше, с всеки изминаващ ден ставаше все по-ярък – стоя и събирам багажа си от жилището, което обитавахме заедно. Аз поисках да направим тази стъпка, ти се съгласи с неособено голяма охота, и резултатът беше поредното фиаско. И ето ни пак тук днес. 
Усещах, че и ти криеш нещо, затова замълчах притеснено и зачаках да чуя твоя разказ, който освен информация за служебните ти постижения, не успокои сърцето ми, че всъщност си продължил напред и това ще бъде последната ни среща.

Знаех как ще завърши всичко или ще започне отначало. Но поведението ти издаваше друго. Подбираше внимателно думите си, сякаш се страхуваше, че ще разкриеш истинските си намерения преди да му дойде времето. Тогава заех отбранителна позиция и просто се загледах през прозореца на кафенето, оглеждайки с празен поглед хората на улицата. Внезапно хвана ръката ми и призна с тих глас, почти шепот, че през последната година и половина моето отсъствие е направило живота ти непоносим. Помоли, отново шепнейки, да си дадем нов шанс.

Рязко отдръпнах ръка от твоята и гледайки те си помислих, че това е поредният ти номер, игра, просто думи, хвърлени в пространството, оставяйки мен да взема решение за бъдещето ни. Усещах, че макар досега да пресмятах всички възможности за изхода от тази среща, дори да очаквах, че ще се окажа в тази ситуация, имах не повече от 60 секунди да произнеса отговора си.

Знам, че те нараних. Не очаквам да ми простиш, не и за това. Вярно е - и двамата играхме със свалени карти, но аз се изплаших от твоята искреност. И не се осмелих отново да ти поверя сърцето си. Зная, че се надяваше да тръгна с теб и никога да не погледна назад, но смелостта ми изненада дори мен.

Сега, когато четеш това писмо най-вероятно ще се запиташ защо въобще си го получил. Не ти ли казах никога повече да не се търсим, защото болката, която си причиняваме е по-голяма от щастието, което някога сме имали? Да, но не издържах да не знам какво се случва с теб. Надявам се да нарушиш даденото обещание, че никога повече няма да ме потърсиш.

Понякога вземаме решенията си прибързано, друг път са добре премислени. Имах 60 секунди и не предвидих правилно последствията. Защото без теб и моят живот е непоносим,но не знам дали заслужавам нов шанс за първа среща.