- Вяра -

- Вяра - 

Постъпи на работа като касиерка в малка гара, разположена на 7 км пеша от селото й, на която спираха само пътническите влакове. Отдавна беше изгубила вяра в хората и разумно, както смяташе, се беше оттеглила в провинцията. Планираше да се отдаде на спокойно и лишено от излишни вълнения съществуване, докато не изчезне завинаги от лицето на земята. И никак не съжаляваше за житейския си избор. Единственият недостатък в новия й живот беше необходимостта да обслужва дневно поне 100 души, които работеха в близките големи населени места. Контактът и задължителните любезности, които си разменяше, я отегчаваха, но ако това беше цената на спокойствието - плащаше я с удоволствие. 
Беше прекарала четири дни на новото си работно място, когато я забеляза. На перона на гарата стоеше жена, видимо преполовила житейския си път. Огнените й боядисани коси бяха разпуснати, слънцето се отразяваше в стъклата на тъмните й очила. Изглеждаше нервна, без нужда приглаждаше безукорно изгладената си рокля на полски цветя. Често поглеждаше към големия часовник и таблото с пристигащите влакове. Беше очевидно, че очаква нечия поява - все пак не носеше никакъв ръчен багаж. Или пък беше решила да се почувства като героинята в песента на Джърни... Но едва ли - по всичко личеше, че ще свали огромно бреме от плещите си в мига, в който пристигне влака. Тя се намираше в свой свят и не забелязваше любопитните погледи, които случайните и забързани минувачи й отправяха. Сякаш около нея витаеше магия - магията на очакването и надеждата. И ето че влакът от Пловдив се появи, а после и замина. Перонът се изпълни със слизащи пътници и скоро не остана никой, освен нея...
Седмица по-късно сцената се повтори. И така до края на лятото.
- Говорят, че е луда, но според мен чака някой, който никога няма да пристигне - заяви й непознат възрастен мъж, проследил погледа й. 
- Моля? - попитя тя, видимо изненадана. Без да се усети, беше вперила поглед в червенокосата дама, докато размишляваше върху особено неприятното преживяване от сутринта, когато началникът на гарата й подари картичка за това, че от месец работи на касата. И я покани на вечеря. Неизбежният отказ изглежда го беше обидил. Надяваше се това да не навреди на служебните им отношения.
- За червенокоска говоря. Това се повтаря всяка година през август и първите две седмици на септември. От две години. Но не мисля, че е луда.
- А аз мисля, че е. Само глупаците чакат влак вместо да продължат по пътя си - изрече на глас мислите си и се ужаси. - За къде пътувате? - побърза да попита тя със сериозен, делови тон, но преди да получи отговор, пътническият влак за Пловдив пристигна на втори коловоз.
Перонът се изпълни с хора. Нощната смяна от София се отправи към дома, а други заеха местата им. Но мъж, наближаващ четиридесетте с прошарена коса и светлосива риза, продължаваше да се озърта. И тогава погледът му се пресече с този на червенокосата жена, а по лицата им се изписа една и съща несигурна усмивка. В този момент влакът за София пристигна на първия коловоз, отлагайки с няколко минути тъй очакваната среща. Или не съвсем. Мъжът с прошарената коса премина през влака и скоро държеще в прегръдките си червенокосата дама. Касиерката, гледаща ги с неприкрито любопитство, извърна очи засрамена от щастието, изписано на лицата на двама напълно непознати, срещнали се отново след дълга раздяла. Не знаеше каква е историята им, но в главата й се зародиха хиляди сценарии, достийни за престижна награда на филмов фестивал. Осмели се отново да погледне към двойката за стотна от секундата, а след това погледът й се задържа малко по-дълго. Двамата прекарваха ръце по лицата си изучаващо, а миг по-късно се целуваха така, сякаш утрешния ден никога няма да настъпи. Сцената пред нея напомняше на кадър от романтична лента с щастлив край или финална глава от захаросан роман, за които никой не вярва, че са възможни в реалността. Но доказателството, че е възможно беше пред очите й. Неочаквано и нейното сърце, което вярваше, че е изгубило всякаква чувствителност, запи ускорено. Усетила позабравен трепет, тя погледна към началника на гарата, който й се усмихна в отговор. В крайна сметка не губеше нищо, приемайки поканата му за вечеря.

-Пропукване-

-Пропукване- 

-Вече казах всичко - за пореден път повтори тя.
- Тогава нека се гледаме напрегнато няколко минути като в индийски сериал - предложи плахо той в опит да я разсмее, но нежната усмивка не се появи на изящното й лице.
- Няма смисъл да продължаваме агонията - настоя тя.
- За мен тя няма да има край, когато си тръгнеш - призна той, но думите му не достигнаха до сърцето й, което вярваше, че познава.
- Пусни ме.
- Не мога, не искам, а и не трябва. Едно малко камъче не може да обърне цяла каруца.
- Може би не, но тук говорим за дълбоко пропукване, което и най-мощното лепило не може да спои отново. Но стига вече, късно е. Крадеш от времето ми за нови познанства и авантюри, танци до малките часове на нощта, може би, докато разговарям с теб истинската ми любов ме чака при стълба на улицата. Усещам раздразнението му - поглежда часовника си и нервничи, понеже закъснявам и...И твоята сродна душа сигурно те очаква.
- Тя е пред мен - прекъсна я той.
- Но за любовта трябват двама. Хайде, време е.
- Не - простичко каза той и допря устни до нейните. Вълна от чувства изостри всичките му сетива - само той и тя бяха на света.
- Сега завършихме цикъла - приключваме така, както започна всичко.
- Защо това да не е ново начало?
- Казах ти - пропукване. И вече трябва да вървя.
Не можеше да отрече правотата й - наистина всичко беше приключило така, както започна. Запознаха се на улицата пред дома на бившия й приятел. Бяха се разделили преди няколко минути, а тя беше повече от въодушевена от възможността да се среща с нови хора. Думите, с които беше напуснала бившия й, досущ напомняха изречените от нея преди малко. Но тогава посрещнаха изгрева заедно и после много други след него. Кога се беше появило пропукването, не можеше да каже, но скоро осъзна, че за нея след залеза на всяка любов винаги изгрява нова. А той вярваше, че си заслужава да се бориш за някого, дори шансовете да не са ваша страна. Пожела й да открие нейната, за себе си знаеше, че е изгубил своята.

-Часовник -

-Часовник - 
Нямаше душа в думите му, а само клиширани фрази, с които се опитваше да впримчи сърцето и ума й. Обещаваше й всичко, за да я изостави без нищо, когато се насити на компанията й. Водеше я сляпо към капан, грижливо подготвян през последните месеци, а тя доверчиво му беше протегнала ръка. Не искаше да я лъже, напротив, искаше да бъде честен, но как да обясни на когото и да било, че не е създаден за любов, а само за кратко забавление, лишено от емоции. А тя беше прекрасна - може би истинска, чувствена, лъчезарна, смееща се гръмко на шегите му, обичаща шумната музика и големите компании.
Ако вярваше в сродните души щеше да каже, че тази със сигурност е неговата. Но как да признае съществуването на несъществуващото? Беше изключено. С точността на швейцарски часовник той предугаждаше реакциите й - знаеше, че при цветя на първата среща ще получи целувка за лека нощ, знаеше, че ако я заведе на изложба или театър, ще го покани за късно кафе в апартамента й. Знаеше, че и когато приеме поканата му да заминат за уикенда, това ще са последните два дни, които ще прекарат заедно. И този път реши да им се наслади възможно най-много.
Първият ден прекараха в разходки, а нощта в разкази за миналото и споделяйки плахи надежди за бъдещето. За втория ден никога не искаше да си спомня. Искаше да го забрави завинаги. И преди беше прочитал обида, гняв, презрение в очите на жените, с които се срещаше. Но не и толкова дълбоко разочарование, което събуди непознато досега у него чувство на дълбоко разкаяние. В нея припозна себе си - и той се беше почувствал по същия начин, когато онази, превърнала го в механичен часовник, разби сърцето му на малки парчета, които никога нямаше да се съберат в едно цяло.
Той се поддаде се на импулса, опита да я догони, обясни, оправдае, но беше късно. Никога не беше попадал в подобна ситуация, съжаляваше, че в мига, в който беше осъзнал, че изпитва може би привързаност към нея, не си беше тръгнал на секундата. Тя го преследваше денем и нощем в сънищата и наяве, превърна се в болест, от която можеше да се излекува само ако тя му простеше. Когато веднъж случайно погледите им се пресякоха той разбра, че никога нямаше да получи прошката й - и тя, по негова вина, вече щеше да живее наполовина, ограбена най-безсрамно от престъпник с часовник вместо сърце.

-Чувства-

- Чувства - 
Без да те познавам 
знаех всичко за теб.
Хората със счупени криле
се разпознаваме от далече.
Куршуми от думи не ни ловят,
бронята в душите ни пази.
Сърцата ни – рани отворени,
скрити са зад фалшиви усмивки.
Страхуваме се от тях,
винаги сме ние срещу всички.
Обричаме се на самота,
за да не пробудим нови чувства.
Бягаме един от друг,
срещнем ли се случайно.
Всеки е потънал във свои лъжи
и с истини не иска да се спасява.