Нямаше душа в думите му, а само клиширани фрази, с които се опитваше да впримчи сърцето и ума й. Обещаваше й всичко, за да я изостави без нищо, когато се насити на компанията й. Водеше я сляпо към капан, грижливо подготвян през последните месеци, а тя доверчиво му беше протегнала ръка. Не искаше да я лъже, напротив, искаше да бъде честен, но как да обясни на когото и да било, че не е създаден за любов, а само за кратко забавление, лишено от емоции. А тя беше прекрасна - може би истинска, чувствена, лъчезарна, смееща се гръмко на шегите му, обичаща шумната музика и големите компании.
Ако вярваше в сродните души щеше да каже, че тази със сигурност е неговата. Но как да признае съществуването на несъществуващото? Беше изключено. С точността на швейцарски часовник той предугаждаше реакциите й - знаеше, че при цветя на първата среща ще получи целувка за лека нощ, знаеше, че ако я заведе на изложба или театър, ще го покани за късно кафе в апартамента й. Знаеше, че и когато приеме поканата му да заминат за уикенда, това ще са последните два дни, които ще прекарат заедно. И този път реши да им се наслади възможно най-много.
Първият ден прекараха в разходки, а нощта в разкази за миналото и споделяйки плахи надежди за бъдещето. За втория ден никога не искаше да си спомня. Искаше да го забрави завинаги. И преди беше прочитал обида, гняв, презрение в очите на жените, с които се срещаше. Но не и толкова дълбоко разочарование, което събуди непознато досега у него чувство на дълбоко разкаяние. В нея припозна себе си - и той се беше почувствал по същия начин, когато онази, превърнала го в механичен часовник, разби сърцето му на малки парчета, които никога нямаше да се съберат в едно цяло.
Той се поддаде се на импулса, опита да я догони, обясни, оправдае, но беше късно. Никога не беше попадал в подобна ситуация, съжаляваше, че в мига, в който беше осъзнал, че изпитва може би привързаност към нея, не си беше тръгнал на секундата. Тя го преследваше денем и нощем в сънищата и наяве, превърна се в болест, от която можеше да се излекува само ако тя му простеше. Когато веднъж случайно погледите им се пресякоха той разбра, че никога нямаше да получи прошката й - и тя, по негова вина, вече щеше да живее наполовина, ограбена най-безсрамно от престъпник с часовник вместо сърце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар