- Безразсъдно-

Обърна се, когато ме видя,

дори не посмя да ме погледнеш  в лицето,

срамуваше ли се, питам се сега,

че някога отдаде си сърцето?

Омраза ли изпитваш към мен сега,

че си тръгнах, когато стана трудно,

или най-после разбра,

че да бъдем двама е безразсъдно?

Съжаляваш ли, че душата си разкри,

а аз избягах от мрака в нея,

отрекох се от теб, и мен ме боли,

но да върна времето не смея.

Стояхме заедно в  малка алея,

казах ти - да се сбогувам не умея,

нека опитаме след месец-два,

дано забравиш изневярата.

Сега бавно към тебе вървя,

и твоите грешки също пресмятам,

греховете не ти ги броя,

моят стига за разплата.

Безразсъдно потърсих утеха в чужди тела,

а теб отдавна с други делях те,

безрасъдно на любовта изменихме, знам,

но в този миг пак пожелахте.

-Изтрит-

-Изтрит-

Триех и пишех. Повтарях процеса многократно. Нали в училище ни караха да пишем по няколко реда чертички, букви, думи, за да запомним, е, аз правех същото, но за да забравя... Името ти, то се оказа най-трудно. Докато вървях по улицата, често чувах някой друг да го изрича. Преди две седмици майка в градинката, край която преминавах, викаше детето си, а онзи ден в градския транспорт млада жена водеше разгорещен телефонен спор с мъж, носещ твоето име. Приятелки ме предупреждаваха, че ще изгубя слуха си, ако продължавам да нося непрекъснато слушалки, за да заглушавам непознатите, но въобще не ги послушах... Ако бяха на мое място, и те щяха да предприемат подобни действия...
После идваха местата, на които се бяхме разхождали заедно... Ето я спирката, на която за първи път хвана ръката ми, ето я пейката, на която ме целуна, ето тук ме чакаше, когато носех онази червена рокля, ето там призна, че ме обичаш... Да, тези "дестинации" бяха също строго забранени. Подбирах така маршрута си за работа и излизане, че да не се доближа и на 50 метра от местата, които свързвах с теб. Закъснявах, шефът ме глобяваше, но какво от това? Нима парите можеха да компенсират емоционалния срив, предизвикан от мисълта, че мога да съм някъде, където няма да бъдем двама?
Триех и пишех. Изписах няколко тетрадки, от тези с над 100 листа, описвах спомените ни, а после ги изгарях. Огънят жадно поглъщаше страниците и ги превръщаше в пепел, но не, ето, умът ми упорито отказваше да забрави. Ако можех да избирам живот без да те познавам пред живот, в който те губя, щях да предпочета първия вариант. Но съдбата не пита, убедих се за пореден път. Ти беше "изтрит" от земята след ужасна катастрофа, а аз продължих да съществувам някак непълноценно. Затова така се опитвам да те "изтрия", но не мога. Преди обхождах любимите ни места, за да съживявам спомените, сега ги избягвам, за да ги убия. За да убия тях, а не себе си...