Човешко

Човешко у човека не търси,
той отдавна предаде своите идеали.
Запленен от блясък, изкушен от лъжци,
попадна в истински капани.

Човешко у човека не търси,
той робува
без във вериги
ръцете му да са оковани.

Човешко у човека не търси,
той ще предаде и най-близките си другари.
Омерзен, но вярващ в правотата си,
ще повлече и теб в дебрите на самотата си.

Човешко у човека търси,
но ще страдаш, внимавай!
Зад усмивката блага опасност стои,
но не всеки я разпознава.

Надежда за обич

Сълзите в очите не могат да възпрат някой да поеме по своя път. Когато присъдата е окончателна признатият за виновен няма друг избор, освен да очаква смирено влизането й в сила. Но понякога и най-смелите мечти се сбъдват просто защото им е било писано. Или поне в това вярваше едно обикновено момиче, живеещо на морския бряг, всяка сутрин събуждащо се с искри в очите, които и най-суровата действителност не можеха да помрачат.

Мария отвори вратата, за да посрещне изгрева. Слънчевите лъчи я обгърнаха и за миг не съществуваше нищо. Но скоро погледът й се приспособи към ярката светлина и усети как вътрешната тъмнина надига глас със заплахата да я понесе в дебрите на самотата. Защото Мария беше като всички, но и никоя не беше като нея. Мария беше поредното момиче, научило се да живее с половин сърце, другата част от душата и тялото й бяха безвъзвратно загубени във времето и пространството. Преди много години или едва вчера, кой броеше дните, когато неумолимо се повтаряха едни и същи събития, които не заслужаваха да бъдат запомняни. Всичко се сливаше, но спомените, те винаги ще бъдат по-силни от настоящето, но в това все пак се криеше очарованието на миналото. Надеждата беше за бъдещето, а настоящото - в него просто съществуваше. И Мария се справяше повече от успешно с тази задача.

- Обичам те! - промълви Павел в отчаян опит да принуди Мария да остане с него, още само минута повече или за цяла вечност.

- Не смей! - извика му в отговор Мария, но не го удари. Само го гледаше безизразно, неспособна да осъзнае как е възможно да очаква от нея да прости за прекараната нощ с друга и сега да опитва да йхвърля прах в очите с думи, в които не вярваше, в чувства, които отдавна явно вече не изпитваше.

Осъзнал, че вече всичко безвъзвратно е изгубено, Павел си тръгна, но не призна поражението, защото тайно се надяваше, че може да докаже любовта си и отново да спечели сърцето на любимата си. Все пак беше признал за прегрешението си, оправдано с прекомерното количество алкохол и отчайващата дистанцираност на Мария.

Мария отвори очи. Малък облак за кратко беше скрил топлите лъчи на слънцето. Тя знаеше много добре, че всичко е било една несбъдната мечта, споменът за която заплашваше да я изпрати в ада. Но не успя.

Мария се усмихна широко на слънцето, защото то й носеше надежда дори през октомври, когато всичко сякаш бавно умираше. И последните ледени късчета в сърцето й се стопяваха пред неумолимите лъчи на слънцето. Защото Мария беше обикновено момиче като всички, но в сърцето си носеше надежда за обич, която и най-голямото разочарование никога нямаше да убие. А доказателството? На един истински вярващ не му трябва доказателство, затова и Мария не беше като всички останали. И нямаше сила на земята, която да го промени, дори и една окончателна присъда.