Угасналият пламък на феникса

„През нощта тя рушеше това, което денем съграждаше. Такъв беше животът й  - сблъсък на рационалното през светлата част на денонощието и ирационалното в тъмнината. Сблъсък – така наричаше тя вътрешната битка между принципите и идеала, които потъпкваше в името на оцеляването, криворазбрано както от нея, така и от много други преди нея.

„Веднъж се уплаших от страха”, тананикаше си откъс от песен една вечер, останала на саме със себе си, което поради напрегнатото ежедневие рядко й се отдаваше. А когато останеше сама започваше с дежурната главоблъсканица – с правилния човек ли съм, работя ли това, което ми носи удоволствие, живея ли така, както съм си представяла. Палейки поредната цигара и сипвайки поредната чаша червено вино, тя огледа жилището си – лукс, за който беше платила най-високата цена по нейни изчисления – беше продала душата си за материалното благополучие, от което в прилив на ярост искаше да се откаже всяка нощ. Но всеки ден се самоубеждаваше, че без „постиженията си”, нямаше смисъл да съществува. Водеше битка, убедена, че всичко е против нея и колкото и да успяваше, никога не се радваше, защото очакваше в следващата секунда да бъде повалена, принизена, напълно сразена. Пораженията преживяваше особено тежко – винеше себе си, което намираше за достойно, но и всички останали. В гнева си след унижението, както наричаше загубите, тя нараняваше околните с безпочвените си обвинения и дежурната мантра, че именно те са виновни за страданието й. Докато не срещна него, а всичко между тях се превърна в едно клише, което всеки ден я отблъскваше, но и привличаше. 
Различията в характерите им подсказваха, че всъщност отношенията им никога нямаше да се развият, но колкото и да не й се вярваше, вече трета година любовта между тях ставаше все по-силна. Понякога си мислеше, че се губи във връзката им, а за надделее прибягваше до празни закани, че ще го напусне. Понякога и той си мислеше същото, че желанието й да доминира е по-силно от чувствата, но никога не заплаши, че ще я остави. Той така и не разбираше поведението й, а тя отказваше да му разкрие мотивите си. Беше го изолирала от своя свят и той вече не знаеше как да подходи, за да бъде допуснат до най-интимните й тайни, до най-големите й страхове и копнежи.

Но всъщност тя никого не беше допускала до себе и не възнамеряваше да го направи. Знаеше, че доверието е слабост, която не смяташе да прояви никога през живота си, разкриваше малко, но никога всичко. Казваше много, за да прикрие лишените от съдържание думи, с които се опитваше да заблуди околните, че всъщност им споделя големите си мисли и чувства. А тя чувстваше много – разкъсваше се, защото не приемаше, че човек трябва да се откаже от себе си, за да постигне нещо. Но и отказваше да приеме, че именно тя е затворила в дълбините на съзнанието си съвестта си Беше чувала, че не крайната цел е важна, а пътя до нея, но приключението й я беше превърнало в съвършено различен човек, който не можеше да познае. И той не можеше да я познае, нито семейството й, нито малкото приятели, които се мъчеха с всички усилия да й напомнят, че целта не винаги оправдава средствата. Но тя не предаде никого, за да успее, само себе си, а от омраза към това самоубийство мразеше и успеха си, но никога не го призна и нямаше да го направи. Слагаше маска, а дните минаваха бързо, но не и нощите, а с всеки изминал ден осъзнаваше, колко много е затънала и как дори да се опита, не би могла да се измъкне. А той дори не подозираше за душевните й терзания, за което в нощите, в които бяха разделени, го презираше, но сутрин, сутрин отново обичаше или поне така си мислеше. Подобно на феникс тя се будеше всяка сутрин, след като нощем гореше в пламъците на собствения си ад, преродена, докато мракът отново не се завърнеше. А след това историята се повтаряше. Но нейният собствен пламък бавно гаснеше и тя не беше сигурна, че ще намери сили да го разпали отново.

-          „През нощта тя рушеше това, което денем съграждаше” – нали това каза? – попита той, докато четеше поредната й творба.

-          Да, това е душевната битка на героинята – тя го погледна невярващо – той беше разбрал за първи път смисъла на разказа.

-          Интересна история – само каза той и заспа непробудно, докато вътрешната битка в душата й се разгаряше отново с пълна сила.