Любов ли?

- Ако имаш късмет, ще обичаш истински веднъж в живота - прошепна той.
- Любовта въпрос на късмет ли е? - запита тя.
- Да. Ако имаш късмет, ще те обичат, ако нямаш - теб ще обичат.
- Никога не съм те разбирала -призна тя.
- Разминаваме се във времето - отвърна той. - Ние, хората, обичаме да обичаме, да превръщаме страхливците в герои, да издигаме на пиедестал дребни души без особени качества.
Тя се сгуши до него и положи глава на гърдите му. Обичаше да изслушва разсъжденията му. Той беше преживял толкова много, а тя толкова малко. Но никога не го разбираше. От приказките му умът й се изтощаваше и тя заспиваше спокойно в ръцете му. А той оставаше буден и съзерцаваше лицето й, огряно от лунната светлина.
- Това какво общо има? - тя също шепнеше, усещаше, че се отнася.
 Тогава ти обичаш, но скоро осъзнаваш, че истинския човек и измисления от теб нямат много сходства. И спираш да обичаш. Разделяте се и всеки търси любовта у друг.
- А защо е липса на късмет да те обичат?
- Защото ти ще разбиеш нечие сърце - той й се усмихна добродушно. - Ще се стремиш да отговориш на нечии очаквания и всичко ще приключи преди да е започнало. Ти ще се опиташ да се промениш заради човека, който те обича, той заради теб. И накрая всички са разочаровани, най-вече роднините, които трепетно са очаквали да бъдат поканени на пищна сватбена церемония. Ако това не е липса на късмет, не знам какво е.
- Ти обичаш ли ме?
- Държа на теб по специален начин. Говорили сме вече за това.
Тя се надигна от леглото и зелените й очи се впиха изпитателно в неговите.
- А аз те обичам. Явно имам късмет - призна тя. За нейна изненада обаче той се разсмя.
- Късметлийка? Това не е обич, а илюзия. Аз съм ти интересен - по-възрастен съм разказвам ти истории, които ти звучат като приказки, не отричай, дете. Любовта е изгарящ огън, след който не остава нищо. Водна стихия и пожар в едно. ТИ не изпитваш това към мен, нито аз към теб - той понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. - Не ме слуша внимателно. Ако имаш късмет, ще обичаш веднъж истински, защото любовта трябва да се изживее и оцени. Тя ще придаде смисъл в живота й. А когато вече я няма, всичко ще ти се струва като бледа сянка, всяко лице ще има чертите на този, който си е тръгнал. Ще предпочиташ смъртта, за да се избавиш от самотата. А сега хайде да заспиваме - каза той изненадващо и я притегли в прегръдките си.
Но на нея й направи впечатление, че думите, които изричаше, бяха лишени от емоция.
На следващия ден той си тръгна, оставяйки само една бележка с една дума: "Сбогом". Тя предположи, че той се е уплашил от нейните чувства, но с годините осъзна, че той се страхуваше от любовта. Можеше да е преживял повече, но нищо не знаеше за най-силното чувство на света, по-силно и от омразата. Ако познаваше любовта, никога нямаше да я напусне. Защото тя го обичаше, въпреки всичките му недостатъци. И дори за миг не й хрумна да го промени, а полагаше усилия да го запази в спомените си такъв, какъвто беше при последната им среща. Тя ясно си даваше сметка, че той грешеше. Ако имаш късмет, обичаш и те обичат веднъж в живота. Ако нямаш, само ти обичаш. Но за едно той беше прав - след любовта всичко ти се струва като бледа сянка. Може би се бяха разминали във времето...

Ези или тура

Монетата хвърли,
смелост ли не ти достига?
Красотата на любовта избери,
не се страхувай,
не се преструвай.

Уморих се от откраднати целувки,
да заспивам в чужди прегръдки.
Тайните срещи убиват ме вече,
не ме измъчвай,
с нашите чувства не приключвай.

Дилематата ти разбирам,
че нали аз теб пред него избрах,
примамена от вихъра
и авантюрата.

А тя?
Не искаш да страда
и това ще понеса,
но не и да бъда губещата
в тази неравна игра.

Не аз съм другата,
казваше ми ти през летните нощти,
но мнението си ли промени
или осъзнава,
че тя е пристан,
а аз океан безбрежен,
който не можеш преплува,
знаеш,
морето не спира да се вълнува!

Монетата хвърли,
ези или тура,
нека това реши
нашата съдба -
щастие за двама
или живот в лъжа.

Маската на Ева

Маската на Ева 

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Последните коси лъчи сякаш с прожектор осветяваха ивица осеяна с бял пясък. Тя отметна кичур от непокорната си дълга руса коса и се наведе, за да си поиграя с пясъка. На повърхността изглеждаше сух, но когато го докосна с шепата си усети, че е влажен. В ръцете й образувалият се милиони години пясък беше податлив и можеше да приеме каквато форма тя пожелаеше. Също като нея. На пръв поглед тя беше съвсем обикновена млада жена, но отвътре влажен морски пясък, ако щеш и глина, която чужди ръце извайваха без да се съобразяват с нейната воля

Но Ева не беше обикновена жена. Тя беше невероятно талантлива и обичана от стотици актриса. Кариерата й започна още в училище. Свръхамбициозната й майка плащаше за нейните уроци по драматургия, а след това Ева се изявяваше в училищните гимназиални спектакли. И то все в главната роля. 

Невинното й детско излъчване разплакваше до сълзи пазарджишките учители и родители. Пред очите им малкото момиченце порасна, превърна се в изящна жена с красива фигура, овални черти на лицето, а в дълбоките й зелени очи на един младеж копнееше да се вглежда. Притеснена, че Ева ще се отклони от предначертания път, майка й побърза да я изпрати в големия град. Така Ева не изживя първите любовни трепети. Вместо това енергията й отиваше в подготовка за приемните изпити в НАТФИЗ. За да я предпази от изкушенията, майка й нае квартира в столицата и зорко дебнеше Ева по време на следването й. Така Ева не опита от свободата на студентския живот. За сметка на това на сцената тя преживяваше всичко забранено - влюбваше се в пирати и крадци, беше блудница и монахиня, разкриваше предателства, убиваше врагове. И беше повече от блестяща. Всеки път слагаше нова, невидима маска върху лицето си и оставаше без дъх публиката. Но когато завесата се спуснеше, Ева отново беше невзрачната жена, чийто живот беше строго контролирани майка й. 

Завърши с отличие. Веднага я назначиха в Народния театър. С годините бдителността на майка й започна да отслабва. Ева се осмели да я заблуждава, че има до късно репетиции, за да се забавлява с колеги. На 23 години за първи път опита уиски и под въздействието на спиртната напитка танцува и пя до зори с новите си приятели. Затова беше и наказан от майка си, която лично я водеше на репетиции, а след това я прибираше право вкъщи. Ева си навлече подигравките на своите колеги и всички започнаха да странят от нея. Това беше най-тежкият период в живота й, защото за първи път беше вкусила от свободата и беше готова на всичко, за да си я извоюва. Но и този порив отмина, а майка й се отказа да я придружава до всеки ъгъл. Все пак беше възрастна и се уморяваше от пътуването в градския транспорт. 

Две години по-късно трупата изнасяше представление във Варна. Спектакълът по безсмъртното произведение на Шекспир "Ромео и Жулиета" се радваше на огромен успех в столицата. Ева беше Жулиета, но въобще не харесваше Ромео - нито актьора, нито самия Ромео. Но поне беше щастлива, че заради влошеното си здравословно състояние, майка й не я придружава. Ева използва следобедната почивка да се разходи по плажа. Беше пролет, а водата кристално бяла. Слънчевите лъчи косо се отразяваха в морските вълни и осветяваха широката плажна ивица. Ева се заигра с морския пясък и се замисли за друга шекспирова драма и това, което вълнуваше Хамлет. "Да бъдеш или да не бъдеш", това вълнуваше Ева повече от лишените от логика, поне по нейно мнение, действие на Ромео и Жулиета. Защото нейното битие не се отличаваше с нищо и преспокойно Земята би се въртяла без нейното съществуване. Прииска й се да се потопи в ледената морска вода и повече никога да не изплува. А и каква беше тя?Примирена затворничка осъдена на смърт без дори да е живяла истински. 

Приближи се до водата. Ледените вълни намокриха краката й до коленете Въпреки сковаващия студ тя направи крачка напред. За миг се поколеба дали да продължи или да се върне на брега. Поне това последно решение щеше да е нейно.

Ангел раздаде копие от разказа си на режисьора, сценаристите и продуцента.

- Може да се получи - коментира режисьорът. - Представих си последната сцена. - Той стана от стола си. - Близък план на лицето, драматична музика, а после...

- Ще има нужда от допълнителни сцени - прекъсна го единия сценарист. - Идеята е добра, но за пълнометражен филм крайно недостатъчно. Ще трябва драматична любовна история. И после, хоп, тя е на брега и се самоубива.

- Не - намеси се продуцентът. - Искаме щастлив край. Хората го предпочитат.

- Ще заснемем два алтернативни финала - включи се режисьорът. - Накрая ще преценим кое е по-правдоподобно. - Мъжът намигна на Апгел.

Продуцентът обаче пак не беще доволен

 - Не ми харесва името. Защо Ева? Много е просто. Не може ли Василена, Христина или Беатрис?

Ангел се подсмихна. Вече му омръзваше от факта, че никой не може да го разбере. Нямаше да има разлика, ако главният герой се казваше Адам. Все пак никой не беше застрахован от несправедливостите на съдбата.

Прошка

Лятото не си отиваще. Това си повтаряше тя, докато бавно събираше дрехите от простора. Беше чула прогнозата за времето, предвещаваща бури, градушки и рязко понижаване на температурите. Тя погледна пред себе си - палещите лъчи на августовското слънце сякаш изгаряха кожата й. Нима беше възможно всичко да се промени за една нощ? Разбира се, че беше възможно. Сякаш нейният собствен живот не се беше преобърнал дори за по-малко от 24 часа. Но това е друга история.

Вечната заблуда. За всяко нещо имаше причина, всичко следваше своя цикъл и едва ли имаше сила, която да се противопостави на природните закони. А ако имаше, тя не я владееше. В противен случай щеше да я използва и да върне времето двадесет години назад, за да промени един сам по себе си маловажен отговор, чиито последици превърнаха живота й в кошмар.

Тя прокара уморено ръка през косите си. Взе легена с прането и се насочи към гардероба, за да подреди дрехите си. По изключително педантичен начин и с отработени движения тя нареди бельото в чекмеджето от дясно, сгъна внимателно светлите си блузи и закачи на закачалки работните си костюми. Въпреки че имаше завиден брой тоалети, тя за пореден път се ужаси от свободното пространство, което оставаше незапълнено. 

Побърза да затвори вратата, но се сепна от собственото си лице в огледалото. Да, вече не беше първа младост, но кога се беше появила тази страховита бръчка, която сякаш разделяше челото й по вертикал? Тя примига, но бръчката си стоеше. Отново я налегнаха черни мисли за преходността на човешкия живот. Какво й ставаше днес? Тя отиде в трапезарията и си наля чаша червено вино. Запали цигара и отключи екрана на мобилния си телефон. Тогава всичко придоби смисъл.

На днешната дата преди двадесет години беше взела най-важното решение в живота си. Тя завъртя чашата вино в ръцете си. За миг затвори очи и си представи своето двадесет и седмо годишна аз, седящо в същата тази трапезария, отпиващо също от чаша червено вино, но не беше сама. Срещу нея седеше той, нейната ученическа любов, нейното минало, бъдеще и настояще. Връзката им щеше да пребъде, особено сега, когато всеки имаше големи професионални достижения. Вдигаха наздравица след наздравица за неговото повишение и се опияняваха от общия им възторг и планове за бъдещето.

 - Трябва да ти призная нещо - каза той. - Вече живеем заедно, но може би е време за следващата стъпка. Знам, говорили сме много, но сега наистина го чувствам.

Само за миг лицето й придоби сериозно изражение.

- Каква стъпка? - запита тя, нищо, че вече знаеше отговора.

- Сватба, деца. Чувствам се готов за това - той й се усмихна лъчезарно и понечи да хване ръката й, но тя се отдръпна. - Какво? Мислех, че и ти го искаш. 

Тя вдиша и издиша. Кимна, а когато заговори, гласът й леко трепереше. 

- Казвала съм ти хиляди пъти, не искам да избързваме, особено с децата.

- Защо? - в погледа му се четеше недоумение. - Всеки път се оправдаваш с кариерата. Е, сега е двамата сме добре осигурени, не плащаме наем, родителите ни са по селата. Защо не?

- Не съм готова - простичко каза тя. И това беше самата истина.

- А кога ще бъдеш? - той започна да нервничи и стана от масата.

- Не знам, но и ти не осъзнаваш ясно каква отговорност е да създадеш живот и да възпиташ дете. Дай ми време, дай и на себе си.

Той удари по масата. Тя се страхуваше, че ще замахне и към нея. Не че не се беше случвало и преди.

- За себе съм сигурен, а на теб дадох достатъчно. Чакам - той размаха ръце и се приближи до лицето й. Нежно отмести кичур от лицето й прошепна в ухото й с глас, от който я побиха тръпки. - Уморих се вече. Решавай.

Сега тя беше тази, която го погледна невярващо. Нима очакваше отговор сега, на момента? Разбира се, че копнееше да прекарат живота си заедно, да имат деца един ден, но сякаш вътрешно нещо я спираше да даде положителен отговор. Плановете им за бъдещето винаги започваха с: "Един ден, когато..." и нямаха императивен и ултимативен характер. 

- Дай ми време - повтори молбата си тя и понечи да хване ръката му, но сега той се отдръпна. Чертите му се изкривиха, но той запази самообладание.

- Ще се изнеса до довечера - само каза и събра вещите се. 

Две седмици по-късно от позната тя научи за годежа му. Светът й се преобърна, а надеждата, че отново ще намерят път един към друг се изпари. Не издаде колко много я боли, но не съумя да скрие учудването си от вестта, че мъжът, когото беше обичала от ученичка, е имал връзка със своя колежка. Когато той научи, че тя знае за измяната му, веднага я потърси. Помоли я за прошка. Обеща да се промени. Дори обеща да се откаже от желанието си час по-скоро да имат деца. Тя беше впечатлена от искреното му разкаяние, но така и не разбра защо е готов да се откаже от другата и е избрал нея. Но тя не избра него. Избра да продължи сама и всеки ден се питаше какъв щеше да е животът й, ако беше простила. За радост или безмерна тъга никога нямаше да разбере.