Когато дълго си живял в собствен свят и си го напускал само принудително и за малко, е повече от трудно да се приспособиш към реалността. Тъй като тя е изградена от личните светове на толкова много други души. Климент Кръстев рядко допускаше хора до сърцето си, беше заобиколен от приятели в Прага, но истински се доверяваше само на себе си. Беше преживял достатъчно предателства, за да знае, че „Интересът клати феса” не е просто поговорка. И все пак се унижи пред целия курс на 23-годишната студентка Магдалена Георгиева, за да получи прошката й. Защото макар и трудно, беше осъзнал, че е прекалил. Беше сигурен, че Маг е разбрала посланието му, но докато наблюдаваше странната усмивка на лицето й, дълбоко се съмняваше, че е постигнал целта си.
Ако за усмивката на Мона Лиза съществуваха хиляди тълкувания, то за тази на Маг Климент можеше да измисли още толкова, но нито едно нямаше да бъде вярно. Маг дори не го поглеждаше, само беше извила устни в наподобяващо ирония изражение, излъчваше странен скептицизъм, а тялото й беше присвито така, сякаш се опитваше да задържи в себе си гнева, който заплашваше да избухне. Климент не си даваше сметка каква може да е причината за отбранителната й поза, вдигнатите вежди и тънката усмивка, но реши по изключение да я погледне в очите и да й се усмихне приветливо, докато й подаваше празния лист.
-Ти нямаш нужда от упражнения. Притежаваш талант, за какъвто всички в тази зала, включително и аз, можем само да мечтаем. Ако смяташ, че можеш да използваш по-добре времето си, освобождавам те от лекции – заяви й той, старайки се гласът му да прозвучи възможно най-уверено. Забеляза, че недоверието отстъпи от зелените й очи и в тях заиграха весели пламъчета. Но този път гневът заплашваше да напусне не нейното, а неговото тяло. – Нещо смешно ли казах? – запита той и с мъка овладя гласа си.
Ако за усмивката на Мона Лиза съществуваха хиляди тълкувания, то за тази на Маг Климент можеше да измисли още толкова, но нито едно нямаше да бъде вярно. Маг дори не го поглеждаше, само беше извила устни в наподобяващо ирония изражение, излъчваше странен скептицизъм, а тялото й беше присвито така, сякаш се опитваше да задържи в себе си гнева, който заплашваше да избухне. Климент не си даваше сметка каква може да е причината за отбранителната й поза, вдигнатите вежди и тънката усмивка, но реши по изключение да я погледне в очите и да й се усмихне приветливо, докато й подаваше празния лист.
-Ти нямаш нужда от упражнения. Притежаваш талант, за какъвто всички в тази зала, включително и аз, можем само да мечтаем. Ако смяташ, че можеш да използваш по-добре времето си, освобождавам те от лекции – заяви й той, старайки се гласът му да прозвучи възможно най-уверено. Забеляза, че недоверието отстъпи от зелените й очи и в тях заиграха весели пламъчета. Но този път гневът заплашваше да напусне не нейното, а неговото тяло. – Нещо смешно ли казах? – запита той и с мъка овладя гласа си.
Маг го погледна въпросително, можеше да се закълне в това. Когато дълго си живял в собствен свят и си го напускал само принудително ставаш наистина мнителен. Климент не можеше да понесе отговора й, очакваше Маг да потвърди, че цялото му извинение й се е сторило като не добре замислена пародия. Разгневен, той побърза да заеме мястото си на катедрата. Предпочиташе неведението пред това Маг да потвърди съмненията му. Точно за това мразеше да гледа хората в очите – защото в тези на Маг беше прочел това, което умът му отказваше да повярва – тя никога няма да погледне на него по начина, по който той гледаше на нея. И това беше напълно естествено – коя здравомислеща 23-годишна девойка би се влюбила в 47-годишен самомнителен чичко?
Докато премисляше изтеклите минути Климент стигна до заключението, че не може да управлява сърцето си. И тъй като се намираше във властта на непознато за него чувство, реши да погледне критично над ситуацията. Най-лошото, което можеше да се случи, вече се беше случило, но дали Маг наистина заслужаваше любовта му, дори и тя да останеше несподелена? Разбира се, че не, заяви му категорично едно гласче. Твърденията на Маг, че учениците щяха да приемат изпълнението „Вълтава” за „Когато бях овчарче” бяха повече от нелепи, но той, заслепен, въобще не се беше замислил своевременно. Сега може би беше изгубил уважението на останалите си студенти само защото беше твърде фокусиран върху нейната реакция. Беше глупак, който многократно допуска една и съща грешка – всеки, който се ръководи от чувствата си, неминуемо страда накрая. Климент се зарече това да е последният път, когато прави опит да се сближи с нея. В края на часа обаче отново беше променил решението си.
***
Маг беше в недоумение – не беше сигурна какво Климент Кръстев се опитваше да постигне, но последните му думи наистина я хванаха неподготвена. Независимо че при последната им среща той беше заявил, че я презира, изглежда, преподавателят все пак имаше високо мнение за нея. В противен случай едва ли щеше да позволи тя да пропусне учебните му часове. Но ако не друго, поне Маг го беше поставила на мястото му. Но сега горчиво съжаляваше за думите си. Може би внасяйки синтезатора Климент наистина беше вярвал, че й предоставя възможност да докаже правотата си при първата им лекция... Но ако това беше замислен предварително план, а не спонтанно решение, защо въобще беше измислил... Маг вярваше, че има богат речник, но в случая не можеше да намери подходяща дума, с която да опише и да обясни поведението му.
Останалите й колеги трескаво превеждаха дадените от Климент текстове, а тя стоеше и гледаше празния лист. Ако в началото на часа беше готова да разкъса Климент Кръстев с голи ръце, сега не знаеше какво да прави. Ако Теди беше при нея, най-вероятно щеше да получи съвет, но останала сама, Маг реши да се довери на интуицията си. На празния лист, даден й от Климент, написа „Благодаря”, сгъна го и го остави на бюрото на преподавателя, без да подозира, че Деян внимателно наблюдава всеки неин жест.
***
Маг напусна университета преди обедната почивка между лекциите. Усещаше, че умът й не си е на мястото и трябва спешно да извърши нещо необмислено и лудо, за да се успокои. Вървейки по „Граф Игнатиев” Маг се спря пред отворено студио и извърши нещо, на което не беше вярвала, че е способна – направи си пиърсинг на носа. Избра малка обица с черен кристал, нелепа имитация на диамант, а след това посети фризьора си, боядисвайки косата си в още по-наситен червен оттенък. Разходи се и из магазините – закупи няколко черни кожени клина, червена свободна риза на карета, дънки с протрити колена и черен развлечен пуловер. Измежду тези тоалети щеше да избере какво да облече за срещата с Деян. Навън заваля и Маг побърза да разгърне големия си червен чадър.
-Какво си направила? – попита я Теди, която пристигна в апартамента няколко часа по-късно.
Маг се засмя - напоследък така започваха почти всички разговори помежду им. Теди й хвърляше изпълнени със съмнения погледи сякаш най-добрата й приятелка е била отвлечена от извънземни и на нейно място се е появила импулсивна самозванка, склонна към обезобразяване.
-Не е нищо особено – подхвърли Маг и набързо й разказа какво се беше случило по време на лекцията с Климент. – Реших, че щом той е способен на вътрешна промяна, то аз мога да си позволя някоя незначителна външна.
-Незначителна? – повтори Теди и вдигна вежда. Според нея Маг беше продупчила носа си, за да отклони вниманието от историята с Климент и реши да я притисне. – Маг, кога ще разкриеш на Климент чувствата си? - стреля напосоки тя.
-Нямам никакви чувства към Климент – подчерта Маг след няколкосекундно колебание. – И утре имам среща с Деян.
Изведнъж лицето на Теди й се стори по-бледо, но Маг не се фокусира дълго върху тази мисъл. Най-вероятно й се беше сторило, илюзия. Точно като тази, която сама се опитваше да създаде.
Докато премисляше изтеклите минути Климент стигна до заключението, че не може да управлява сърцето си. И тъй като се намираше във властта на непознато за него чувство, реши да погледне критично над ситуацията. Най-лошото, което можеше да се случи, вече се беше случило, но дали Маг наистина заслужаваше любовта му, дори и тя да останеше несподелена? Разбира се, че не, заяви му категорично едно гласче. Твърденията на Маг, че учениците щяха да приемат изпълнението „Вълтава” за „Когато бях овчарче” бяха повече от нелепи, но той, заслепен, въобще не се беше замислил своевременно. Сега може би беше изгубил уважението на останалите си студенти само защото беше твърде фокусиран върху нейната реакция. Беше глупак, който многократно допуска една и съща грешка – всеки, който се ръководи от чувствата си, неминуемо страда накрая. Климент се зарече това да е последният път, когато прави опит да се сближи с нея. В края на часа обаче отново беше променил решението си.
***
Маг беше в недоумение – не беше сигурна какво Климент Кръстев се опитваше да постигне, но последните му думи наистина я хванаха неподготвена. Независимо че при последната им среща той беше заявил, че я презира, изглежда, преподавателят все пак имаше високо мнение за нея. В противен случай едва ли щеше да позволи тя да пропусне учебните му часове. Но ако не друго, поне Маг го беше поставила на мястото му. Но сега горчиво съжаляваше за думите си. Може би внасяйки синтезатора Климент наистина беше вярвал, че й предоставя възможност да докаже правотата си при първата им лекция... Но ако това беше замислен предварително план, а не спонтанно решение, защо въобще беше измислил... Маг вярваше, че има богат речник, но в случая не можеше да намери подходяща дума, с която да опише и да обясни поведението му.
Останалите й колеги трескаво превеждаха дадените от Климент текстове, а тя стоеше и гледаше празния лист. Ако в началото на часа беше готова да разкъса Климент Кръстев с голи ръце, сега не знаеше какво да прави. Ако Теди беше при нея, най-вероятно щеше да получи съвет, но останала сама, Маг реши да се довери на интуицията си. На празния лист, даден й от Климент, написа „Благодаря”, сгъна го и го остави на бюрото на преподавателя, без да подозира, че Деян внимателно наблюдава всеки неин жест.
***
Маг напусна университета преди обедната почивка между лекциите. Усещаше, че умът й не си е на мястото и трябва спешно да извърши нещо необмислено и лудо, за да се успокои. Вървейки по „Граф Игнатиев” Маг се спря пред отворено студио и извърши нещо, на което не беше вярвала, че е способна – направи си пиърсинг на носа. Избра малка обица с черен кристал, нелепа имитация на диамант, а след това посети фризьора си, боядисвайки косата си в още по-наситен червен оттенък. Разходи се и из магазините – закупи няколко черни кожени клина, червена свободна риза на карета, дънки с протрити колена и черен развлечен пуловер. Измежду тези тоалети щеше да избере какво да облече за срещата с Деян. Навън заваля и Маг побърза да разгърне големия си червен чадър.
-Какво си направила? – попита я Теди, която пристигна в апартамента няколко часа по-късно.
Маг се засмя - напоследък така започваха почти всички разговори помежду им. Теди й хвърляше изпълнени със съмнения погледи сякаш най-добрата й приятелка е била отвлечена от извънземни и на нейно място се е появила импулсивна самозванка, склонна към обезобразяване.
-Не е нищо особено – подхвърли Маг и набързо й разказа какво се беше случило по време на лекцията с Климент. – Реших, че щом той е способен на вътрешна промяна, то аз мога да си позволя някоя незначителна външна.
-Незначителна? – повтори Теди и вдигна вежда. Според нея Маг беше продупчила носа си, за да отклони вниманието от историята с Климент и реши да я притисне. – Маг, кога ще разкриеш на Климент чувствата си? - стреля напосоки тя.
-Нямам никакви чувства към Климент – подчерта Маг след няколкосекундно колебание. – И утре имам среща с Деян.
Изведнъж лицето на Теди й се стори по-бледо, но Маг не се фокусира дълго върху тази мисъл. Най-вероятно й се беше сторило, илюзия. Точно като тази, която сама се опитваше да създаде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар