Невидими души в човешки облик, с които се разминаваме всеки ден, но от чиито животи никога нямаше да бъде част. Но тя отдавна се беше примирила, а и сама никога нямаше да направи първата стъпка. За което все още се измъчваше нощем, когато не можеше да заспи заради мисли по него. Онзи мистериозен непознат, с когото всяка сутрин чакаше автобуса и разменяше плахи усмивки и изпълнени с копнеж погледи. Поне си мислеше, че го гледа така, но ако го правеше, не трябваше ли да последва ответна реакция?
Нали всяко действие има равно по сила противодействие? Но всъщност в отношенията им нямаше действия, а само стаен копнеж, запалени с кибрит подпалки, които никога нямаше да се разгорят. Но не и във въображението й, което нощем се развихряше и беше по-богато от това на най-добрия поет. Защото всяка нощ сюжетите й бяха различни, както и самоличността на привлекателния младеж от спирката. Понякога решаваха да избягат от работа и точно като учениците да пият бира в някой парк и да се опознаят. Друг път просто седяха един до друг в автобуса и кротко разговаряха за времето. Определяха си среща след работа и прекарваха незабравима нощ, изпълнена със страст, след която никой нямаше да бъде същия.
Тя наблюдаваше сама залеза и си представяше дребното щастие от споделената компания и съзерцаването на забързаните хора по опустяващите улици. Реши, че на следващата сутрин ще заговори непознатия. Колкото й отчаяна да му се стори. Все някога трябваше да напусне въображаемия свят, нали?
Тя обаче се страхуваше, че реалността за пореден път ще опорочи светлите й помисли за истинска и всепоглъщаша любов. Реалността имаше навика да погубва всичко красиво и чисто, да поразвя разперените криле и да убива надеждата...
Не е като да не й се беше случвало. И като всяка невидима душа в човешки облик предпочете да не рискува. Все пак не беше от хората, които правеха първата стъпка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар