-Поглед-

-Поглед-

В очите ми четеше умора,
сърцето ми от лед не стопи,
опустошена сама търсех опора
преди пожара в душата да ме изпепели.
В очите ми не гореше надежда,
сърцето под ключ отдавна държах,
той нали си беше отишъл,
съдбата примирено приемах.
И ето те пак - стоиш на прага,
дори не молиш за малко любов,
сълзите ми бавно потичат,
но не за теб, за себе си плача аз.
И пак в очите ти чета безкрайност,
сърцето ти изглежда наистина сломих,
срещата ни беше случайност,
само поглед, а ето - не остана жив.
Да можех към теб да изтичам,
в прегръдките ти да се преродя,
сега на страдание и теб обричам,
ах, любими, и в убийца ме превърна.

-Две години-

Истината те застига, когато най-малко очакваш, убеди се Марин, докато бавно отпиваше от чашата с червено вино. Той не беше типичният 30-годишен мъж и често вкусовете му ставаха обект на присмех от страна на околните. Жените дори открито се подиграваха на тънките цигари, които пушеше и на факта, че предпочиташе коктейл "Мохито" пред бира. И все пак Марин притежаваше харизматична външност и не една дама правеше компромис с ексцентричните му предпочитания. Марин инвестираше минимум чувства в мимолетните си авантюри и беше щастлив. Или поне така си мислеше.
Марин се разположи в коженото сепаре на известно столично заведение. Сервитьорката Ивета го разпозна и няколко минути по-късно му сервира чаша от любимия коктейл. Марин носеше широка синя карирана риза и джинси и тя правилно предположи, че е в добро настроение.
- Благодаря - извика Марин, надвиквайки музиката и оставяйки й щедър бакшиш. Забеляза, че е привлякъл вниманието на млада дама, облечена в сива къса рокля до коленете и изрязано деколте. Не успя да устои на изкушението и се приближи към нея. Усмихна се лъчезарно, когато с удоволствие установи, че жената е слаба, с дълбоки зелени очи и високи скули, леко кръгло лице и малко топчест нас. С една дума - беше негов тип.
- Да ви почерпя - предложи той, притискайки се леко към нея.
- С удоволствие - прие тя.
Представиха се набързо - Елеонора живееше в София, беше адвокат, а мъжът, с когото имаше среща, не се беше появил.
- Съдба - усмихна й се дяволито Марин и умело я поведе към дансинга. Останал доволен от малките им закачки, той реши да й подари от времето си и прекара нощта с нея.
Разбрира се, за Елеонора трябваше да е напълно ясно от самото начало, че удоволствието и желанието за сериозно обвързване, не вървят ръка за ръка. Марин остана леко разочарован, когато след три месеца неангажиращи излизяния тя поиска да официализират отношенията си, но той бързо и деликатно я постави на мястото й.
- Знаеш ли, единственото важно нещо, е да откриеш човек, с когото можеш да говориш открито, да бъдеш искрен пред него, и дори да създадете семейство. Приятелите са до време, а в края на краищата от кръвта вода не става, дано откриеш истината в думите ми преди да с станало твърде късно - заяви му тя и набързо прибра малкото останали свои вещи.
От висотата на житейския си опит Марин искрено се забавляваше с прощалните й слова. Той нямаше семейство, родителите му бяха починали, а и не му трябваше. Склонният му към авантюризъм дух обаче го насочи в неочаквана посока и у него се зароди желанието да провери истинността на думите на Елеонора. Когато се запозна със Сияна знаеше, че трябва да узакони връзката си с нея. Сияна прие с разбиране странностите му и беше впечатлена от вниманието, което Марин й засвидетелстваше. Той изслушваше с внимание всяко нейно оплакване, беше до нея във всеки труден момент, подаряваме й цветя и бижута без повод. Отнасяше се перфектно към нея, но две години след сватбата установи, че във връзката им нямаше реципрочност. Сияна го пренебрегваше, не смяташе за нужно да му засвидетелства любовта си. А накрая дори го напусна. Марин нямаше приятели, не един го беше предавал. Той беше на път да повярва, че е поредният заблуден, повярвал в семейните ценности, когато съдбата го събра с отдавна забравените му братовчеди, благодарение на които преодоля травмата от проваления си брак.
- Истината те застига, когато най-малко очакваш - повтори Марин на сервитьорката Ивета. За първи път след две години той посещаваше отново любимия си столичен бар.
- Какво ще правиш сега? - попита го Ивета.
- За две години научих, че дори да дадеш всичко на един човек, за него това няма да е достатъчно. Че някои хора вярват, че имат свещено право да ни нараняват. Но и че семейството наистина е най-важно, а в стремежа си да създам свое, изградих фалшив образ за жената до мен.
Ивета се подсмихва дяволито. Мъжът срещу нея просто беше опитал от собственото си лекарство, но се представяше за жертва на обстоятелствата. От житейските истории на клиентите си тя за пореден път се убеди, че всичко в живота се връща, дори две години по-късно. Както и Елеонора, която със свои приятелки, тъкмно прекрачваше прага на заведението. Под влияние на алкохола Марин придоби смелост и се приближи до нея. Елеонора беше все така ослепителна. По лицето й нямаше видима бръчка, докато неговото беше като пътна карта, в която някой дебело беше утъпквал пътеките, които го бяха извели към спасението. Елеонора се отнесе резервирано към него, но когато изслуша историята му, в очите й припламваха дяволити пламъчета.

-          Поне си осъзнал значението на семейството и това, че не можеш да свържеш живота си с всеки срещнат – заяви му Елеонора, предпочела да не добавя сол във все още откритата му рана.

-          Но ти искаше да бъдеш с мен, въпреки че ме познаваше от три месеца – апострофира я той.

-          Когато преживееш определен брой разочарования, вече не губиш време в опознаване на партньора, а си готов да скочиш в дълбокото. С теб сме били на един потъващ кораб, но сме се спасили в отделни лодки.

-          А сега? – попита обнадеждено Марин.

-          Сега? – Елеонора го погледна със съжаление. – Всеки продължава по пътя си. Не съм спасителен пояс, нито машинист, търпеливо изчакващ закъсняващ пътник. На колко години си?

-          32.

-          Не е зле. Извървял си доста криволичещ път, но поне вече вярваш в семейството. Остава да повярваш и в любовта.

Марин дълго мисли върху думите й. Това беше поредната истина, която го застигна, когато най-малко очакваше.

Присъда

-Присъда-

Невидимите й уморени криле докосваха земята. Беше на колене. Призрачна мъгла се стелеше над земята и скриваше босите й крака. Ако някой застанеше на поляната и погледнеше към нея, щеше да види дребна левитираща фигура с тънка бяла роба и спуснати дълги непокорни коси. Медни кичури скриваха лицето й.

Държаха я от двете страни и не й позволяваха да се изправи. А и тя самата не искаше. Твърде дълго носеше товара от предателствата, несправедливите обвинения, фалшивата любов и лицемерието. Сега просто очакваше присъдата затова, че беше човек. Че си беше позволила да обича със сърцето си и да дарява с любовта и подкрепата си околните. Беше късно да съжалява, а и не искаше. Знаеше, че няма по-тежка присъда от тази, която сами си присъждаме. Едно издайническо гласче упорито й припомняше, че  ако пожелае, може да върне времето назад. Да се събуди и да бъде онова невинно момиче, което съзираше единствено положителни качества в другите и вярваше, че те се ръководят от безкористни намерения. Отново да срещне приятели, които да бъдат до нея в трудните моменти. Да получи втори шанс с него – мъжът, който държеше в плен сърцето й, а след това я захвърли като ненужна вещ. В любовта всеки допуска грешки, може би нейните бяха причина за преждевременния край на една, сама по себе си, красива любовна история...

Сърцето й заби бясно в гърдите, а крилете й придобиха ярки очертания. Да се откаже от спомените беше да като да се откаже от себе си. Палачът бавно се приближаваше към нея...

На няколко километра от приказната ливада млада жена се събуди с вик. Медните й коси бяха залепнали за лицето й. Помнеше всяка подробност и все пак беше благодарна, че не получи присъда за слабостта да се откаже от живота заради преживените разочарования.