Присъда

-Присъда-

Невидимите й уморени криле докосваха земята. Беше на колене. Призрачна мъгла се стелеше над земята и скриваше босите й крака. Ако някой застанеше на поляната и погледнеше към нея, щеше да види дребна левитираща фигура с тънка бяла роба и спуснати дълги непокорни коси. Медни кичури скриваха лицето й.

Държаха я от двете страни и не й позволяваха да се изправи. А и тя самата не искаше. Твърде дълго носеше товара от предателствата, несправедливите обвинения, фалшивата любов и лицемерието. Сега просто очакваше присъдата затова, че беше човек. Че си беше позволила да обича със сърцето си и да дарява с любовта и подкрепата си околните. Беше късно да съжалява, а и не искаше. Знаеше, че няма по-тежка присъда от тази, която сами си присъждаме. Едно издайническо гласче упорито й припомняше, че  ако пожелае, може да върне времето назад. Да се събуди и да бъде онова невинно момиче, което съзираше единствено положителни качества в другите и вярваше, че те се ръководят от безкористни намерения. Отново да срещне приятели, които да бъдат до нея в трудните моменти. Да получи втори шанс с него – мъжът, който държеше в плен сърцето й, а след това я захвърли като ненужна вещ. В любовта всеки допуска грешки, може би нейните бяха причина за преждевременния край на една, сама по себе си, красива любовна история...

Сърцето й заби бясно в гърдите, а крилете й придобиха ярки очертания. Да се откаже от спомените беше да като да се откаже от себе си. Палачът бавно се приближаваше към нея...

На няколко километра от приказната ливада млада жена се събуди с вик. Медните й коси бяха залепнали за лицето й. Помнеше всяка подробност и все пак беше благодарна, че не получи присъда за слабостта да се откаже от живота заради преживените разочарования.