-УРОК-

Учеше ме да се страхувам от тъмното,
аз се научих да се страхувам от тези,
които не се страхуват от него.
Учеше ме да забравям обидите,
аз научих да ги помня,
но външно да не показвам чувствата си.
Учеше ме да губя,
аз се научих да печеля,
а ти така и не оцени победите ми.
Учеше ме да не се доверявам,
аз се научих да изслушвам другите,
но никога да не разкривам тайните си.
Учеше ме да обичам безусловно
и това беше най-важният урок,
нищо друго нямаше значение.

Стихия

От небето се стичаха ледени сълзи,
разбиваха се на парчета в земята,
една част и мен успя да срази,
безмълвно се вгледах в синевата.

Някъде там бяхме двама,
летният бриз обгръщаше ни,
слънцето ярко блестеше в косите,
а вълните разпалваха копнежа на телата ни.

На крайпътна отбивка спряхме за миг,
небето подари ни своя залез,
времето спряло беше дори,
но последва стихия, която отвя ни.

Снегът и тези спомени дано затрупа,
на топлината на миналото не разчитам аз,
може би от лютата зимна буря
напролет ще се роди любов по-истинска.

Противоречие

Тя беше лисицата, а той гроздето,
обречени да разменят ролите до край,
стаен копнеж скала разбива
в игра без правила: играй.
Тя беше утринен трепет,
а той пагубен нощен бриз,
прецъфтяла любов разбудена,
някои го наричаха и каприз.
За него тя бе лирическо отклонение,
лисица, вкусила от плод забранен,
побягнал бе към улица без изход,
но впоследствие остана наранен.
За нея той беше изкушение,
след което не оставаш цял,
но вината докрай си носиш,
не заслужаваш воала бял.
Те бяха безплътни сенки,
изпълнени с живот,
врекли се във вечността на други,
на противоречието обявили бойкот.
Търсеха се денем и нощем,
но когато любовта загорчи,
утеха се търси под покрива
на стария дом с разбити стени.

Шанс

ШАНС -

Тя му се обади след две години. За първи път от последната им среща щяха да се намират в един и същ град. Искала да го предупреди, за да не остане изненадан, ако се срещнат случайно. Сякаш сред два милиона души имаше вероятност пътищата им да се пресекат. Той я изслуша търпеливо, след три години заедно беше свикнал да не я прекъсва. Помисли за миг какво да отговори. Докато звънкият й глас звучеше, сърцето му започна бавно да се събужда от зимен сън, но с финалните акорди на думите й, нещо дълбоко в него също заглъхна.

-          Тук ли си? – запита тя.

-          Да – отвърна той след кратко колебание. - Кога каза, че идваш?

Беше удивително как с времето спомените избледняват и започваш да вярваш, че в действителност си преживял нечие отсъствие. Ах, в каква сладка заблуда беше живял, след като нещо толкова дребно като гласа й можеха да го върнат в състоянието, в което се намираше преди две години. Тя беше вятърничава и непостоянна, търсеща и откриваща радост в малките неща. Той обичаше свободата си повече от нея. Или поне така мислеше тогава. Две години по-късно мимолетните авантюри, които имаше, оставяха горчив вкус, но не толкова горчив, колкото оставения от нея. В една майска сутрин откри писмо, в което тя му пожелаваше щастие и го уведомяваше, че заминава за Париж с приятели. Природата се раждаше, а той умираше. Съдба. Бавно в съзнанието му като филмова лента преминаха общи спомени – случки, за които не се беше сещал от години. С огромно усилие на волята пропъди сенките на миналото ясно осъзнавайки, че нямат стойност.

Беше убеден, че ако избягва общите места, няма да я срещне, но по ирония на съдбата два дни по-късно я видя... Изглеждаше точно така, както в последния ден, който бяха прекарали заедно  - дълга кестенява непокорна коса, широки скули, леко разрширени ноздри, дълбоки зелени очи и плътни устни... Всичко беше както преди като изключим облеклото и мъжа, който държеше ръката й...

***

Обади му се, за да е сигурна, че ще я потърси. Вярваше, че ще обиколи всички заведения, които някога са посещавали с надеждата да я зърне за миг, но да остане разочарован. Беше пристигнала в България с годеника си – висок и мускулест французин, когото смяташе да разведе из София. Но докато следобеда се разхождаха около храм-паметника „Александър Невски” и Народното събрание го видя на около двадесет метра от себе си. Нямаше как да се е припознала, навсякъде би разпознала тези дълбоки кестеняви очи, леко издължено лице, широко чело и късоподстригана руса коса. Разминаха се без да разменят и дума. За по сигурно. Късно вечерта тя получи обаждане – той я молеше да се срещнат...

Нощта беше дълга и неспокойна. Лекият полъх на юнския вятър не успокои страстите й, но в малките часове, когато се вглеждаше в омиротвореното от съня лице на годеника си Дидие осъзна, че е постъпила изключително глупаво при опита си да съживи миналото. Имаше до себе си човек, който се страхуваше да не я изгуби, а тя тичаше с отворени обятия към някой, който с лекота се беше отказал от нея. Тя беше готова да му подари света, а в замяна получаваше... Нищо. Всеки път, когато той беше равнодушен пред жестовете й на внимание, тя се заричаше да го напусне, но оставаше, вярваше, че не е била достатъчно оригинална, за да го впечатли. Сгуши се в силните ръце на Дидие и за миг си представи бъдещето им – ще живеят в Париж, града, където се беше родила любовта им, ще се разхождат под ръка из старинните улици и всяка седмица ще купуват нова творба от букинистите... Полетът на мисълта й препускаше през годините и в тях нямаше място за мъжа, който не я беше оценил навреме.

Той пристигна в любимия им ресторант по обед и прекара целия ден, напразно очаквайки появата й. Знаеше, че безразличието, което беше проявил през последните месеци, когато живееха заедно, беше фатално за съвместното им бъдеще. Все пак таеше надежда, че един ден ще поправи  грешката си, но така и не получи втори шанс. След време обаче си даде сметка, че за да остане жена като нея с него близо две години, най-вероятно беше получил много повече възможности, отколкото заслужаваше.