-Трудно-(20)

Когато дълго си живял в собствен свят и си го напускал само принудително и за малко, е повече от трудно да се приспособиш към реалността. Тъй като тя е изградена от личните светове на толкова много други души. Климент Кръстев рядко допускаше хора до сърцето си, беше заобиколен от приятели в Прага, но истински се доверяваше само на себе си. Беше преживял достатъчно предателства, за да знае, че „Интересът клати феса” не е просто поговорка. И все пак се унижи пред целия курс на 23-годишната студентка Магдалена Георгиева, за да получи прошката й. Защото макар и трудно, беше осъзнал, че е прекалил. Беше сигурен, че Маг е разбрала посланието му, но докато наблюдаваше странната усмивка на лицето й, дълбоко се съмняваше, че е постигнал целта си.
Ако за усмивката на Мона Лиза съществуваха хиляди тълкувания, то за тази на Маг Климент можеше да измисли още толкова, но нито едно нямаше да бъде вярно. Маг дори не го поглеждаше, само беше извила устни в наподобяващо ирония изражение, излъчваше странен скептицизъм, а тялото й беше присвито така, сякаш се опитваше да задържи в себе си гнева, който заплашваше да избухне. Климент не си даваше сметка каква може да е причината за отбранителната й поза, вдигнатите вежди и тънката усмивка, но реши по изключение да я погледне в очите и да й се усмихне приветливо, докато й подаваше празния лист.
-Ти нямаш нужда от упражнения. Притежаваш талант, за какъвто всички в тази зала, включително и аз, можем само да мечтаем. Ако смяташ, че можеш да използваш по-добре времето си, освобождавам те от лекции – заяви й той, старайки се гласът му да прозвучи възможно най-уверено. Забеляза, че недоверието отстъпи от зелените й очи и в тях заиграха весели пламъчета. Но този път гневът заплашваше да напусне не нейното, а неговото тяло. – Нещо смешно ли казах? – запита той и с мъка овладя гласа си.

Маг го погледна въпросително, можеше да се закълне в това. Когато дълго си живял в собствен свят и си го напускал само принудително ставаш наистина мнителен. Климент не можеше да понесе отговора й, очакваше Маг да потвърди, че цялото му извинение й се е сторило като не добре замислена пародия. Разгневен, той побърза да заеме мястото си на катедрата. Предпочиташе неведението пред това Маг да потвърди съмненията му. Точно за това мразеше да гледа хората в очите – защото в тези на Маг беше прочел това, което умът му отказваше да повярва – тя никога няма да погледне на него по начина, по който той гледаше на нея. И това беше напълно естествено – коя здравомислеща 23-годишна девойка би се влюбила в 47-годишен самомнителен чичко?
Докато премисляше изтеклите минути Климент стигна до заключението, че не може да управлява сърцето си. И тъй като се намираше във властта на непознато за него чувство, реши да погледне критично над ситуацията. Най-лошото, което можеше да се случи, вече се беше случило, но дали Маг наистина заслужаваше любовта му, дори и тя да останеше несподелена? Разбира се, че не, заяви му категорично едно гласче. Твърденията на Маг, че учениците щяха да приемат изпълнението „Вълтава” за „Когато бях овчарче” бяха повече от нелепи, но той, заслепен, въобще не се беше замислил своевременно. Сега може би беше изгубил уважението на останалите си студенти само защото беше твърде фокусиран върху нейната реакция. Беше глупак, който многократно допуска една и съща грешка – всеки, който се ръководи от чувствата си, неминуемо страда накрая. Климент се зарече това да е последният път, когато прави опит да се сближи с нея. В края на часа обаче отново беше променил решението си.
***
Маг беше в недоумение – не беше сигурна какво Климент Кръстев се опитваше да постигне, но последните му думи наистина я хванаха неподготвена. Независимо че при последната им среща той беше заявил, че я презира, изглежда, преподавателят все пак имаше високо мнение за нея. В противен случай едва ли щеше да позволи тя да пропусне учебните му часове. Но ако не друго, поне Маг го беше поставила на мястото му. Но сега горчиво съжаляваше за думите си. Може би внасяйки синтезатора Климент наистина беше вярвал, че й предоставя възможност да докаже правотата си при първата им лекция... Но ако това беше замислен предварително план, а не спонтанно решение, защо въобще беше измислил... Маг вярваше, че има богат речник, но в случая не можеше да намери подходяща дума, с която да опише и да обясни поведението му.
Останалите й колеги трескаво превеждаха дадените от Климент текстове, а тя стоеше и гледаше празния лист. Ако в началото на часа беше готова да разкъса Климент Кръстев с голи ръце, сега не знаеше какво да прави. Ако Теди беше при нея, най-вероятно щеше да получи съвет, но останала сама, Маг реши да се довери на интуицията си. На празния лист, даден й от Климент, написа „Благодаря”, сгъна го и го остави на бюрото на преподавателя, без да подозира, че Деян внимателно наблюдава всеки неин жест.
***
Маг напусна университета преди обедната почивка между лекциите. Усещаше, че умът й не си е на мястото и трябва спешно да извърши нещо необмислено и лудо, за да се успокои. Вървейки по „Граф Игнатиев” Маг се спря пред отворено студио и извърши нещо, на което не беше вярвала, че е способна – направи си пиърсинг на носа. Избра малка обица с черен кристал, нелепа имитация на диамант, а след това посети фризьора си, боядисвайки косата си в още по-наситен червен оттенък. Разходи се и из магазините – закупи няколко черни кожени клина, червена свободна риза на карета, дънки с протрити колена и черен развлечен пуловер. Измежду тези тоалети щеше да избере какво да облече за срещата с Деян. Навън заваля и Маг побърза да разгърне големия си червен чадър.
-Какво си направила? – попита я Теди, която пристигна в апартамента няколко часа по-късно.
Маг се засмя - напоследък така започваха почти всички разговори помежду им. Теди й хвърляше изпълнени със съмнения погледи сякаш най-добрата й приятелка е била отвлечена от извънземни и на нейно място се е появила импулсивна самозванка, склонна към обезобразяване.
-Не е нищо особено – подхвърли Маг и набързо й разказа какво се беше случило по време на лекцията с Климент. – Реших, че щом той е способен на вътрешна промяна, то аз мога да си позволя някоя незначителна външна.
-Незначителна? – повтори Теди и вдигна вежда. Според нея Маг беше продупчила носа си, за да отклони вниманието от историята с Климент и реши да я притисне. – Маг, кога ще разкриеш на Климент чувствата си? - стреля напосоки тя.
-Нямам никакви чувства към Климент – подчерта Маг след няколкосекундно колебание. – И утре имам среща с Деян.
Изведнъж лицето на Теди й се стори по-бледо, но Маг не се фокусира дълго върху тази мисъл. Най-вероятно й се беше сторило, илюзия. Точно като тази, която сама се опитваше да създаде.

-Трудно-(19)

Без да се усети Климент Кръстев беше нагазил в дълбоки води. За мъж, прекарал половината си живот отричайки романтиката, изведнъж се беше оказал в една от главните роли в долнопробен, по негово мнение, любовен триъгълник. Ако някога въобще беше подозирал, че между Маг и Деян има нещо повече от приятелство, преподавателят беше сигурен, че щеше да се оттегли и своевременно щеше да вземе превантивни мерки срещу болестта, наречена любов. Но ако някой го попиташе в прав текст дали е влюбен в Маг и защо, той не беше в състояние да даде смислен отговор. Щеше да каже, че има неща, които човек просто усеща и знае, че са така, без да дава излишни обяснения. И това го плашеше, защото именно това за него беше любовта. И когато започна часа беше преизпълнен с решимост да покаже на Маг, че не е безразличен към нея. Но с едничката надежда, че тя ще му прости. Не се надяваше на нищо повече.
***
Маг забеляза Деян да се приближава към Климент на вратата на университета. От разстоянието, от което ги наблюдаваше, нямаше как да предположи дали са си разменили и една дума, но за миг й се стори, че лицето на Климент придоби странна решителност. Преподавателят бързо извърна глава, а Маг се насочи към аулата, в която щеше да се проведе лекцията, заемайки обичайното си място. Деян й кимна, когато видя тя да сяда на няколко реда зад него, топлата му усмивка сякаш докосна сърцето й.
-Добър ден – прозвуча провлаченият глас на преподавателя няколко минути по-късно. – Скоро трябва да започнете подготовка за дипломните си работи. И не, не се опитвам ви да предложа себе си за дипломен ръководител, въпреки че е излишно да казвам, че познанията ми значително надхвърлят тези на останалите ми колеги.
Маг завъртя демонстративно очи, но Климент все още не гледаше към нея. Той изглежда бе изцяло погълнат от опита да внесе хумор в иначе монотонните си лекции. За човек, който никога не се шегуваше и чиито часове преминаваха по един и същи начин – поздрав, диктовка и изпитване, колкото и да не искаше да признае, дълбоко в себе си Маг оцени високо старанието му.
-Оказа се, че за разлика от останалите ми колеги, ние с вас почти сме изпълнили програмата и до края на март от нас се иска да наблегнем на упражненията. Разбира се, подготвил съм се отдавна с текстове, които да се опитате да преведе, но тъй като езиковото ниво на някои от вас е толкова ниско, ще предложа да използват времето, за да наваксат пропуските си. Но преди да започнем с упражненията, искам да ви припомня първата ни лекция. С вашата колежка Магдалена Георгиева проведохме интелектуален спор, а аз омаловажих твърденията й без да й дам възможност да ги докаже.
Маг отново демонстративно завъртя очи, но единствено останалите й колеги, обърнали се към нея, я видяха. Климент за няколко минути и без обяснение напусна помещението, и се завърна, носейки малък синтезатор
-Г-ца Георгиева заяви, че е в състояние да изсвири симфоничната поема „Вълтава”, част от цикъла „Моята родина”, на великия чешки композитор Бедржих Сметана. Нека да видим – Климент й се усмихваше лъчезарно, убеден, че Маг ще бъде повече от щастлива от възможността да го опровергае пред целия клас. Дори да го унижи без да подозира колко много греши.
Колегите й гледаха ту към нея, ту към него, а някои извадиха мобилните си телефони. Маг отправи към Климент Кръстев най-презрителния поглед, на който беше способна, но преподавателят не трепна, убеден, че поведението й е част от играта.
-Няма какво да доказвам, доц. д-р Климент Кръстев – заяви Маг и се изправи на бюрото си. – Ако това ще се отрази на оценката ми, разбира се, ще застана пред синтезатора. Но тъй като произведението е симфонично, а аз ще свиря само на един инструмент, мелодията много ще наподоби тази на „Когато бях овчарче” на Панайот Пипков, което не зависи от уменията ми.
-Разбира се – побърза да се съгласи Климент Кръстев, който също не можеше да разбере причината, поради която началните ноти на „Когато бях овчарче” така напомняха на „Вълтава”, но неговата лекция не беше мястото, на което да се разрешават въпроси, свързани с авторските права. – Простете невежеството ми – отвърна той искрено, но Маг погрешно интерпретира думите му.
-Няма за какво да се извинявате, ако бяхте студент или ученик в начално училище. Но подобно поведение не приляга на преподавател, който има толкова високо мнение за себе си.
-Нима? А приляга ли на една студентка да отправя подобни критики към своя преподавател, който по една случайност е и доцент?
-По мое скромно мнение вие сте един от многото, възползвали се от пропуските в образователната ни система.
-И кое ви дава основание за това? – попита Климент Кръстев, 47-годишен мъж, който умееше да запазва контрол винаги. Но не и сега, когато знаеше, че целият му план се беше обърнал срещу него.
-Непрофесионалното ви отношение, доц. д-р Климент Кръстев, което демонстрирате за пореден път – подчерта Маг. – Вместо аз да науча нещо от вас, вие отново научихте нещо от мен.
-Така е – отвърна бързо той, убеден, че Маг му подава ръка дори и в този момент. И се хвана за нея. – Уважаемата г-ца Георгиева потвърди старата поговорка, че човек се учи, докато е жив. Във всеки случай моля г-ца Георгиева за извинение, че по време на първата ни лекция подцених познанията й и й благодаря, че и днес ми даде ценен урок. А сега да продължим с упражнението...
***
Деян наблюдаваше със свито сърце словестната престрелка между Маг и Климент Кръстев. Беше убеден, че между нея и Климент всичко беше приключило, каквото и да бяха имали, през последните седмици двамата дори не се поглеждаха. И това му даде основание да се надява, че все още има надежда за него и Маг. Но тя все пак се беше съгласила да излязат заедно – какво по-голямо доказателство, че Климент вече е останал в миналото. Но явно грешеше. Изглежда Климент възнамеряваше да се бори за нея, въпреки че чрез средствата, които използваше, по-вероятно беше да постигне точно обратния ефект. Деян отново погледна към Маг, която следеше всяко движение на Климент, докато той раздаваше листовете за преводи. Деян се сепна, когато преподавателят се оказа пред неговия чин.
-Г-н Марков, както споменах, някои студенти се нуждаят от повишаване на езиковата си култура. Това е изключително полезна граматика, която самият аз използвах преди да замина за Чехия. Надявам се да ви е от полза.
Лицето на Деян почервеня от гняв, но преди да отговори подобаващо, вниманието на Климент вече беше насочено към Маг, единствената, която все още не беше получила лист за превод или граматика. Сърцето на Деян се сви още повече, когато забеляза усмивката на Маг, когато Климент застана до нея.

-Страх-

Дъждът изтриваше стъпките ти от пясъка, докато силуетът ти се сливаше с мрака. Не се обърна нито веднъж. И нямаше нужда. Не си отиваше за първи път, знаех, че отново ще се завърнеш в удобен за теб момент, за да събудиш чувства, които и времето досега не беше успяло да заличи напълно. Защото знаеше, че един поглед е напълно достатъчен, за да ми върне надеждата, че този път всичко ще е различно. Или поне, че ще бъде както преди.
Майският въздух сякаш ни зарази със своята магия. Потопихме се в дълбините на преизпълнената с живот природа. Пчелите жужаха в нашата черешова градина, разцъфтяваща все повече с всеки изминаващ ден точно както нашата любов. Жуженето на пчелите не можеше да наруши спокойствието ни, съмненията се топяха по-бързо от останалия по върховете на планините сняг. Създадохме утопия каквато само безнадеждните романтици могат да си представят, обречена на разруха от самото начало. Страшно е, когато един човек се превърне в центъра на твоята Вселена, когато трепетът от срещите ви придава смисъл на живота ви. Страшно е, когато осъзнаеш, че живееш само за да бъдеш с някого. Когато знаеш, че животът вече не ти принадлежи...
И ти си отиде, дъждът тогава само се сливаше със сълзите ми. С настъпването на есента очите ми спряха да те търсят сред тълпата, когато отново изненадващо се появи. Снегът покри падналите листа, а присъствието ти излекува раните ми. Но историята се повтори.
Но вината е на този, който прощава в името на любовта - дори тази любов да е събудила неистов страх и да причинява само страдание...
И докато силуетът ти се сливаше с мрака, морето изслуша нашата история. За да я помни някой, докато аз се опитвам да я забравя.

-Трудно-(18)

Пухкави снежинки падаха на парцали и под дебела пелена затрупваха клони, коли и покриви на жилищни сгради. Зазоряваше се, но слънчевите лъчи не смееха да се покажат през навъсените сиви облаци, за да не развалят магията на неделното утро. Още никой не се беше осмелил да излезе изпод завивките, само децата, които нетърпеливо чакаха родителите им да се събудят, за да извадят шейните от мазетата. Не, и Климент Кръстев отдавна беше буден, дори не си спомняше последната нощ, която е успял да прекара изцяло в сън. Въпреки умората – Климент се стараеше да натоварва ума и тялото си максимално, но това сякаш нямаше голям ефект, така и не успяваше да потъне в дълбок сън без сънища. Понякога се случваше да се унесе, представяйки си, че се намира в малка дървена хижа, по чийто ламаринен покрив оттеква шумоленето на дъждовни капки, но подсъзнанието му сякаш се пробуждаше и пред него изникваше Маг, облечена в бяла прозрачна нощница, която му отправяше обвинение след обвинение. Маг не му даваше възможност да се защити – наричаше го страхливец, упрекваше го, че е избягал, че я отбягва сякаш е вещица, която ще го прокълне, ако установят зрителен контакт...Събуждаше се целият облян в пот, а след това сънят идваше, но на пресекулки... Унасяше се във видения – представяше си, че Маг е до него и целува устните й, докосва слабото й тяло, разкрива мистерията зад меланхоличния й поглед... Но виденията не бяха по-добри от кошмарите, защото измамната близост с Маг го подлудяваше, Климент знаеше, че илюзията, която сам сътворяваше, никога нямаше да се превърне в реалност... И изпитваше гняв, който го държеше в свой плен до сутринта...
Делниците Климент прекарваше по обичайния за него начин, нищо не беше в състояние да наруши реда, който сам си беше създал. Бръснеше се, закусваше препечена на котлон филийка хляб и изпиваше чаша прясно изцеден сок. След това идваше време за кафето – Климент смяташе, че кафе не трябва да се приема на гладно, тъй като напитката не се отразява добре на стомаха, а накрая обличаше избраните от предишния ден дрехи и отиваше на работа. Отправяше се право в „учителската стая”, провеждаше кратко общуване с колегите си, а до началото на лекциите се затваряше в кабинета си, за да прегледа за последен път своите записки. Всеки път преди да има занятия с курса на Маг, Климент съвсем сериозно обмисляше възможността да подаде молбата си за напускане и да се завърне в Чехия. Не можеше да понася безразличието, което четеше в погледа й – виждаше, че тя всеки път извърта глава, когато той погледнеше към нея. Не че той не правеше абсолютно същото, но все пак... Искаше му се да прочете в очите й нещо – каквото и да било, единствената надежда, която го крепеше и му даваше сили да се събужда всяка сутрин, беше мисълта, че ще я види.
Затова мразеше почивните дни, а преди с най-голямо удоволствие им се беше наслаждавал... Защото съботите и неделите нямаше никаква вероятност да я срещне случайно, но през делничните знаеше, че ще я види... Че колкото й да се опитваше да избяга от него, пътищата им рано или късно щяха да се пресекат, знаеше, че ще я види. Знаеше, че когато се вглежда в замисленото й лице и падащата от двете й страни червена коса, тя демонстративно е извърнала глава, но го наблюдава с периферното си зрение. И това му стигаше – поне за няколко кратки мига сърцето му забиваше лудо, но в същото време дишането му се успокояваше, успяваше да си поеме дъх и задухът в гърдите му изчезваше. Още имаше надежда, опитваше се да се самоубеди Климент, но колкото повече отлагаше момента, толкова по-малка изглеждаше тя...
Когато й заяви, че я презира, Климент не влагаше истински умисъл в думите си. Той презираше себе си, че е изпаднал в положение, в което трябва да разчита на някой друг, за да се почувства отново цял. И когато усети, че чувствата му са несподелени, постъпки като истински страхливец – опита се да нарани по най-първичния начин момичето, в което без съмнение се беше влюбил. Дори в нейните очи да изглеждаше като пълен глупак – 47-годишен мъж, ухажващ 23-годишна девойка граничеще с пълен абсурд, Климент знаеше, че трябва да направи нещо наистина впечатляващо, за да заслужи прошката й. Не смееше да се надява на нищо повече. И докато наблюдаваше снега му хрумна една наистина добра идея...
***
Маг мразеше понеделниците – програмата й започваше с двучасова лекция при Климент Кръстев, когото през последните две седмици се опитваше да избягва по всякакъв възможен начин. Но оценката по неговия предмет й беше необходима, а още през първите лекции Климент беше предупредил, че при оформянето й взема под внимание и присъствието. И докато Маг се смееше на глупавите шеги на новите си приятели в двора на университета, забеляза, че Деян неуверено се отделя от старата й групичка и се приближава към нея.
-Хей, как си? – попита Деян и сложи големите си ръце в джобовете. Сякаш не знаеше какво да прави с тях.
-Не се оплаквам – отвърна Маг и му се усмихна неубедително.
-Остава още малко до избора на дипломен ръководител – уведоми я Деян, сякаш Маг въобще не възнамеряваше да се дипломира тази година и не беше запозната с процеса. – Аз се колебая между темата и си мислех дали не би искала да се видим в някой от следващите дни, за да обсъдя с теб въпроса...
Гласът изневери на Деян, който по средата на изречението изведнъж се заинтригува неимоверно от снега, натрупал върху една от пейките в двора на ректората. Маг проследи погледа му – изведнъж осъзнала, че приемайки поканата на Деян, се съгласява да излязат на среща. При това не като приятели. Но въпреки всичко той й беше оставил възможност за изход – така и не беше уточнил часа на срещата. И Маг се засмя на глас – едва ли някога щеше да намери друг толкова деликатен мъж като него.
-Добре – за нейна и негова изненада каза Маг. – Да се видим още утре. Тази вечер съм заета.
Кафявите очи на Деян блестяха от щастие, а на лицето му се появи наистина широка усмивка. За Деян последните думи на Маг бяха потвърждение, че тя желае да излязат на среща. Не като приятели.
-Добре – отвърна той и понечи да се завърне при старата им групичка, когато го забеляза. Климент Кръстев изглежда ги беше наблюдавал от входа на ректората. И от изражението му се досети, че макар да не ги беше чул, преподавателят беше придобил доста ясна представа за естествето на разговора им. Деян подмина приятелите си и се насочи към входа. И колкото и безрасъдно да му изглеждаше, докато се разминаваше със замръзналия на място Климент, с възможно най-тих глас го предупреди да стои далеч от Маг. Което беше сигурен, че преподавателят няма да направи. Точно както той самият не успя.

-Цвете-

Забеляза го отдалече – красиво лилаво полско цвете, поникнало в чужда градина. Любимото й, но така и не научи неговото име. Висока желязна ограда от прясно боядисани в червено галови вериги препречваше пътя му до цветето, но беше готов на всичко, за да стигне до него, дори да се превърне в крадец, за да види усмивката на лицето й, усмивката, която толкова много обичаше, когато й го подарява. Приближи се бавно към оградата, поне случайните минувачи не му обръщаха внимание, а от малката двуетажна къща, в чийто двор възнамеряваше да проникне, не забеляза никакви признаци на живот. Мислено си представяше как с вдигането на десния крак и леко набиране преминава препятствието за по-малко от половин минута, но вече не беше в първа младост. Не можеше да вдигне крака си на необходимата височина, а стъпалото му беше твърде голямо за тесния процеп, където се съединяваха галовите вериги. Опита да се набере, но ръцете му го предадоха – започнаха неудържимо да треперят, не можеха да понесат тежестта на иначе слабото му тяло.
Реши да използва за опора портата – захващайки се за тънката й желязна колона, но усилията му отново се оказаха напразни. Колкото по-силна ставаше болката в износените му рамене и стави, толкова по-силно ставаше желанието му да се добере до цветето. Но при един от опитите, издигнал се на двадесет сантиметра височина, изведнъж изгуби равновесие, и падна на улицата. Не усещаше физическата болка, само дълбока покруса и разочарование, че не е в състояние да й осигури една малка радост. Положи гръб върху оградата, поемайки си на малки глътки въздух, за да успокои ударите на сърцето си, за да изтрие няколкото отронени от обзелото го безсилие сълзи.
-Дядо, изгубил ли си нещо? – попита го момченце, което тайно го беше наблюдавало. Детето знаеше, че не трябва да разговаря с непознати, така го бяха учили, но нещо дълбоко беше разтърсило безгрижието му, когато видя стареца.
Възрастният мъж-крадец, вдигна бавно глава, засрамено. Искаше да признае, че е изгубил достойнството, младостта и силата си, но не искаше да натоварва съзнанието на момчето пред него, което изглежда не беше на повече от 7-8 годинки. Не искаше, защото инстинктивно усещаше, че думите му завинаги ще го бележат, ще го преследват до последния му дъх, когато безмилостната природа щеше да превърне и него в безполезен старец, който не е в състояние да прескочи една ограда, за да зарадва любимата си.
-Това цвете – отвърна дядото и посочи през оградата.
Без да се замисля момченцето подмина дядото – постави крака си в тесния процеп, където се съединяваха веригите и ловко се прехвърли в двора. Докато дядото се обърне и ето го отново пред него, държащо в ръка лилавото полско цвете. Благодарност, облекчение и дълбока тъга, които възрастният мъж не можа да прикрие, се изписваха на лицето му, когато с треперещи ръце пое подаденото цвете. А когато отиде на гроба на покойната си съпруга и го остави върху надгробната й плоча с усмивка на лице й разказа случката. Лицето й, каквото го помнеше от младостта, сякаш изникна пред него, почувства, че пролетният вятър му отвръща със звънкия й смях, шепнейки му името на цветето.

-Трудно-(Част седемнадесет)

Маг седеше върху килима, положила ръце върху коленете на Теди, която се беше настанила удобно на дивана в хола й. Двете разговаряха спокойно, напрежението помежду им беше изчезнало. Маг бързо беше прозряла истинския план на най-добрата си приятелка, все пак се познаваха от твърде дълго. Знаеше много добре, че Теди можеше да я упрекне, да я обиди и с една дума да сложи край на приятелството им, но не го направи. Защото и двете понякога отлагаха моментите на споделяне, докато всички събития се подредят в смислова верига и едва след това разкриваха една на друга изпитанията, пред които се бяха изправили. „Някои битки човек трябва да умее да води сам”, беше мотото на Теди, която също избираше самотата пред компанията. И затова Маг не можеше да разбере защо най-добрата й приятелка така упорито се опитваше да я тласне към Климент Кръстев. Нима смяташе, че всички рани в душата й ще изчезнат като с магическа пръчка, ако разкаже за тях на преподавателя, който открито беше заявил, че я презира? Нима Теди я мислеше за толкова глупава и наивна, нима допускаше, че щеше да се остави на емоциите, породени от необяснимото привличане между нея и Климент? Не, можеше и сама да беше виновна за провала на вечерята с Климент, но нищо не оправдаваше грубото му отношение, нищо не оправдаваше всичките обиди, които й беше отправил от мига на запознанството им... Маг беше достатъчно великодушна, не един път беше прощавала на преподавателя, беше овладяла импулса да му отмъсти подобаващо, въпреки че й се отвори не една възможност... И когато оповести решението си, Теди само я погледна невярващо.
-Но как? – попита я Теди.
-Бремето, което нося, е само мое – подчерта Маг, чертите й се изостриха, а очите й изглеждаха още по-меланхолични и отнесени от преди. – Грешиш, ако смяташ, че натоварвайки още някого с моята история, това ще облекчи товара. И Деян знае, разбра, когато леля демонстративно събра багажа ми и ме остави на улицата онази нощ. Тогава ти не ми отговори, а ти звънях, отидох до дома ти, но теб те нямаше. Или поне никой не ми отвори вратата. С Деян тъкмо се бяхме запознали, но инстинктивно усещах, че можех да му се доверя. Той веднага се отзова – прекарах нощта в квартирата му, а после уреди да наема този апартамент. Но това, че на света имаше още един човек, на когото можех да разчитам, не ме успокои. Защото очаквам всеки момент Деян да поиска да му върна услугата, защото знам, че живея в дълг към него. Или към теб.
Теди побърза да я опровергае колкото да спечели време, за да осмисли последните й думи. Никога не беше подозирала, че Маг е разказала цялата си история на Деян и ролята му в наемането на апартамента. Ако знаеше, може би щеше да я насочи към него, да й помогне да погледне на Деян по друг начин – защото Деян беше привлекателен, притежаваше атлетично тяло, дълбоки и проницателни кафяви очи, високи скули, леко сплескан нос и плътни, месести устни, широка челюст и чело. Косата му беше подстригана късо и Теди не един път си беше представяла как прокарва ръка... По дяволите, осъзна тя, припомняйки си всяка среща с Деян и Маг, които се брояха на пръстите на едната й ръка, защото Маг се стремеше да разделя личния си живот от този в университета и издателството. Деян не откъсваше поглед от Маг, сякаш предусещаше от какво тя се нуждае, и винаги избираше така местата, които посещаваха, че след това най-добрата й приятелка да се прибира сияеща у дома. Теди харесваше Деян, но никога не се осмели да се доближи към него заради бившия си приятел. След раздялата обмисляше дали да го потърси, все пак той беше един от малкото мъже, за които беше убедена, че няма да се възползва от ранимото й състояние, въпреки че в случая нямаше да има нищо против... Но в този миг се зарадва, че не го беше потърсила, защото и тя, и Маг бяха останали слепи пред истината...
-А ти и Деян... – попита плахо Теди, прекъсвайки разсъжденията на Маг върху искреността и фалша. Не я беше слушала внимателно и се съмняваше, че пропуска нещо важно.
-Никога – отвърна сепнато Маг, засегната от липсата на интерес у Теди. Изглежда приятелката й много отдавна беше престанала да я слуша.
-Но ако той...
-Никога – подчерта Маг, въпреки че не беше напълно сигурна в отговора си и се изправи рязко. Не беше сигурна дали въпросът на Теди не е провокиран от личния й интерес към Деян, затова продължи предпазливо: - С него винаги сме били само приятели. И едва ли това някога ще се промени. Въпреки че напоследък не сме толкова близки вярвам, че все още мога да разчитам на него. Както и той на мен.
Теди изпита облекчение, но не беше сигурна за причината. Вместо това й се усмихна мило.
-Да изгледаме някой филм? – предложи тя.
- Да изпитваш пълно щастие не означава да споделяш живота си с някого, а да се чувстваш добре в собствената си кожа. Да се научиш да обичаш себе си, истинския си облик, прегръщайки недостатъците, прощавайки си допуснатите грешки. Поне в това вярвам аз – отвърна обаче Маг. – И няма да допусна още веднъж индиректно да се опиташ да манипулираш мислите ми. Нямаше как да предположа, че си се нуждаела от мен. Можеше да ме потърсиш както правя аз всеки път, когато имам нужда от някого, с когото да разговарям. Но ти не го направи. И знам какво се опита да постигнеш – искаше да ми покажеш, че сега, когато си свалила товара от бремето, си се почувствала по-добре, за да последвам примера ти. И да се разкрия пред някой друг. Но не, Теди, ти дойде при мен сега, няколко месеца по-късно, защото най-накрая си достатъчно силна, за да говориш за болката си. Раната ти вече е хванала коричка и няма опасност да се възпали отново, но не и моята. А не искам да се сдобия с нова, показвайки старите на Климент Кръстев.
-Да си пуснем някой филм? – предложи Теди след дълго мълчание, изпълнена с надежда, че може би щеше да открие друг начин да помогне на Маг да преодолее страховете си. Приятелката й кимна.

-Трудно-(Част шестнадесет)

Единственото, което му оставаше, беше да се оттегли. Нямаше право да застава на пътя на щастието й, познаваше я твърде добре, за да знае, че заслужава най-доброто. И без да я познаваше пак щеше да вярва, че ако е открила любовта в лицето на друг, той нямаше морално право да предприема каквито и да било действия, за да спечели сърцето й. А колко много се измъчваше, когато забелязваше тайните заговорнически погледи, които си отправяха по време на лекциите, издайническите им усмивки, когато меланхоличните й очи срещаха неговите. Виждаше как инстинктивно двамата се приближаваха един към друг, когато се разминаваха по коридорите, но в сюблимния момент сякаш разумът им се събуждаше и бързаха да се отдалечат... Беше забелязал изпълнения с копнеж поглед на Климент Кръстев, когато наблюдаваше Маг отдалеч, убеден, че тя не го вижда... Знаеше, че и тя го търси през тълпата, навярно имаше потребност да усеща физическото му присъствие, въпреки че едва ли можеха да си позволят каквато и да било близост на територията на университета... Деян вече знаеше, че Маг и Климент Кръстев са заедно, независимо от опитите им да прикрият връзката си.
Поне останалите им колеги тънеха в блажено неведение за откритието му. Откакто Маг демонстративно прекъсна всякаква връзка с тях, приятелите им дори не проявяваха елементарен интерес към нейната особа. Ако в началото Маг се стремеше да бъде невидима, сега за тях тя въобще не съществуваше. А с новата си компания очевидно поддържаше единствено колегиални отношения – вземаше записки, ако е изпуснала лекция, обсъждаше упражнения, но не и личния си живот, не споделяше с тях тайните и страховете си... Деян усещаше, че безвъзвратно е изгубил доверието й, но не смееше да направи първата стъпка към нея. Знаеше, че Климент Кръстев може да бъде жесток и отмъстителен и се страхуваше да се приближи до Маг, ако съществуваше вероятност преподавателят да ги види заедно. Разбира се, рискът беше оправдан, за Маг беше готов да пожертва всичко, да се отрече от себе си дори, но саможертвата му щеше да е напразна. Защото откакто Климент Кръстев се появи в живота им, за Маг той стана напълно невидим. И вместо да предприеме отчаян и предварително обречен опит да й разкрие чувствата си, Деян предпочете да запази дистанция, да се оттегли от битката без дори да е взел участие в нея.
***
Беше изминало цяло денонощие от вечерята или началото на края както Маг вече наричаше последната си среща лице в лице с Климент Кръстев. След пълното фиаско тя беше повече от щастлива, че на следващия ден нямаше урок при него, сякаш авторите на учебната й програма бяха проявили неочаквана милост... Но късметът я беше напуснал – ето че днес срещата й Климент Кръстев беше неизбежна, трябваше да прекара два астрономически часа с 15-минутна почивка в огромната аула, въпреки че за нея щеше да съществува само той. Как искаше да се върне назад във времето и да отложи обсъждането на лични въпроси, да прекъсне всякакви опити за откровеност още в зародиш. Но знаеше, че съдбата нямаше да й поднесе такъв шанс и не й оставаше друго, освен да се примири... Може би беше по-добре, че Климент се отказа от нея, може би беше по-добре...
***
Теди пристигна в дома на Маг, знаейки, че по нейна вина най-добрата й приятелка щеше да закъсне за учебните занятия. Както Маг се нуждаеше от рамо, на което да плаче, така и Теди изпитваше отчайваща нужда да потърси утеха. Защото винаги тя беше тази, която изслушваше Маг, оказваше й подкрепа, винаги беше до нея, но Маг, потънала в собствените си грижи, рядко се досещаше, че както в приятелството, така и в любовта, беше нужда реципрочност. Маг знаеше, че може да разчита на нея, но Теди се съмняваше, че може да разчита на Маг по същия начин. И беше време да я предизвика. Може би това беше единственият начин да й помогне.
***
Русата й коса беше сплетена на плитка, прическата сякаш подчертаваше овалното й лице, права шия и брадичка. В очите й с цвят на морско дъно прочете единствено неимоверна тъга, сякаш бурята, от която Теди също едва беше оцеляла, се беше разразила отново, отнемайки й напълно способността да се възстанови.
-Какво е станало? – попита Маг и побърза да се отдръпне от вратата, за да й направи място да влезе.
Теди набързо свали обувките си, а след това се настани на удобния диван в хола. Маг седна направо върху килима до нея и положи нежно ръка на коляното й. Теди примига учудено, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира.
-Аз... – започна Теди и неусетно й разказа без следа от упрек как преди няколко месеца приятелят й от ученическите години я беше изоставил без да назове достатъчно смислена причина. Маг понечи да я прекъсне, удивена как Теди беше пазила тайната от нея толкова дълго, но с един рязък жест Теди я прекъсна. – Ти си имаше достатъчно проблеми, не исках да усложнявам и без това сложното ти битие, но вече не, Маг... Не приемам да ми се обаждаш по всяко време на денонощието, търсейки съвет или да се оплачеш от Климент Кръстев. Та това име споменаваш във всеки наш разговор по толкова пъти, че ще го разпозная, ако случайно се размина с него на улицата. Животът ти се върти около оста Кръстев, сякаш всичко друго изгуби значение за теб. Няма да изгубиш нищо, ако му разкажеш, макар и отчасти, защо отказваш да го допуснеш до себе си...
Маг само кимна с глава, не можеше да разбере защо отново нейната личност и житейски избори се бяха превърнали в основна тема на разговора, след като Теди, макар и деликатно, я упрекна, че е егоистка, която така и не е забелязала проблемите й. Но колкото и да се опитваше, Теди отказваше да дискутират този въпрос, сякаш искаше да я подтикне да вземе окончателно решение за отношенията си с Климент Кръстев. И Маг направи своя избор...

-Тук-

Ще те чакам тук както всяка вечер,
докато звездите обсипват небосвода,
под напора на безпощаден вятър,
под палещите лъчи на юлско слънце.

Ще те чакам тук, макар и без надежда,
убита от грешки непоправими,
пропуснати възможности,
знаци, появили се в неподходящо време.

Ще те чакам тук дори бавно да умирам,
когато виждам усмивката ти отдалеч,
след като погледа ти срещне нейния
и се плъзгаш бавно покрай мен.

Ще бъда тук, ако никой не остане,
ще бъда тук, ако тя пусне ръката ти,
ще бъда тук без надежда,
ще бъда тук както всяка вечер.

-Трудно-(Част петнадесет)

-Трудно-(Част петнадесет) Климент Кръстев и Маг се намираха в скромен, но изискан ресторант. Вечеряха спокойно, в разговора им не се получаваха неловки паузи, сякаш предварително бяха изготвили списък с подходящи теми, които да обсъждат. Но не бяха. Всичко помежду им идваше естествено – толкова естествено, че съвсем инстинктивно двамата изпитаха страх – истински страх, който бавно, но осезаемо се прокрадваше и накрая взе връх. Беше напълно излишно да оголват всеки пласт от душите си, не и сега, когато едва се опознаваха без предразсъдъци, но Маг не можеше да допусне някого толкова близо до себе си. Климент, който й изглеждаше толкова затворен и стеснителен, беше й признал най-вероятно една от най-дълбокопазените си тайни, но това не й беше достатъчно. Тя изпитваше потребност да узнае всичко за него преди да реши какви да бъдат отношенията им занапред, въпреки че много добре знаеше, че никога нямаше да е в състояние да му отвърне със същото. И Климент сякаш разбра това, но погрешно интерпретира настояването й по-бързо да приключат с вечерята с нежеланието й да продължи да се намира в неговата компания. Докато се опитваше да й обясни безумното си поведение по време на първата им лекция, Климент отново не се осмели да срещне погледа й. Но с периферното си зрение наблюдаваше как Маг сякаш се сви на стола си и скръсти ръце пред гърдите си. Докато го слушаше единствено от време на време отпиваше щедра глътка вино, а той, чиято уста пресъхваше, така и не понечи да се докосне до чашата си с вода. Страхуваше се, че Маг ще помисли, че желае да я докосне, а нямаше да понесе да види как тя се отдръпва от него сякаш към нея се доближат пипалата на особено неприятно насекомо. -Знаех всичко за теб преди да те срещна – беше й казал той. – Името ти се споменаваше непрекъснато – колегите, кои с неприязън, кои особено възторжено говореха за теб. Казваха, че притежаваш дарба, Евгени не скриваше хвалебствията си по твой адрес. Повтаряше ми: „Ако Маг го беше направила, би използвала...” при това всеки път, когато му представях свой превод. Позволяваше си да ме сравнява с теб. Не вярвах, че притежаваш талант. Смятах, че си фикция, изкуствено създаден и измамен образ, който не съществува в действителност. Инстинктивно те познах на лекцията. Ореолът, който те обграждаше, самоувереността, която излъчваше... Поисках да те унищожа – да развенчая мита за великата Магдалена, който се носеше из коридорите, и ти самата ми предостави възможност. Защото издигането ти в моите представи представлява нарушаване на обществения ред. В моя свят всичко се движи в определен ред, има последователност, а ти – на 23 години вече имаше кариера, как беше възможно? Беше изпреварила времето си и знаех, че не осъзнаваш какво притежаваш. Наблюдавах те след това по време на лекциите – сякаш изведнъж изчезна, стана невидима и тогава осъзнах, че не бях спечелил нито битката, нито войната. Бях изгубил частица от себе си в стремежа си да те унищожа. И безкрайно съжалявам за това. Гласът му звучеше несигурно, но за миг си позволи да я погледне – лицето й недвусмислено потвърди всичките му страхове – беше я изгубил завинаги. Без да я има дори за секунда. И тогава цялата нежност, която беше открил благодарения на нея, сякаш се изпари. Той, който мразеше слабостите, се беше превърнал в роб на чувствата си, разкриваше се пред момиче, което презираше, което никога нямаше да разбере дълбочината на емоцията му. Което никога нямаше да го оцени. Но глупакът беше той и едва ли някога щеше да си прости за допуснатата грешка. -За няколко кратки дни смятах, че греша за теб. Може и да не изпитваш омраза към мен, но аз със сигурност те презирам. Надявам се един ден да пораснеш, за да си в състояние да оцениш дарбата си и да намериш пътя си. В противен случай ще прекараш целия си живот лутайки се между истина и лъжа, без любов и приятели. Сама ще се обречеш на самота, а накрая всеки, който дори за кратко е държал на теб, ще ти обърне гръб. Късметът не винаги ще е на твоя страна – Климент замълча за миг. Сърцето му се сви, когато забеляза насълзените й очи, но си наложи да си припомни изпълненото й с погнуса изражение, докато се опитваше да й обясни поведението си. Вече беше късно. Оставаше му да нанесе последния удар. – При следващата ни среща настоявам да използваме учтива форма на обръщение. Приятна вечер, госпожице. *** Маг не знаеше как се е прибрала у дома. Чувстваше се така, сякаш някой е потопил тялото й в ледените води на някоя река и я беше оставил да плува в нея цяло денонощие. Умът й се намираше в ступор, аналитичната й мисъл отказваше да се задейства от страх, че щеше да открие сама беше предизвикала промяната в поведението на Климент. Взе дълъг душ и се сгуши на топло в голямото си легло. Запали единствено нощната лампа – в този момент се страхуваше от тъмнината, и позвъни на Теди. Приятелката й отговори след третото повикване. -Маг, надявам се да е нещо важно – започна Теди, но от другата страна на линията някой заплака и тя замълча. – Какво е станало? И Маг й разказа всичко. Всяка подробност. Не й спести вълнението, което беше изпитала, когато забеляза, че Климент вече я чакаше в ресторанта и галантно й подари червена роза – „Не влагай умисъл в цветето – просто когато го видях ми напомни, че красотата има бодли, точно като теб”. Вместо да приеме комплимента, тя го беше упрекнала за клишето. Но Климент само се беше засмял. -После навлязохме на опасна територия – страхувах се от всяка дума, всеки въпрос. Но той беше толкова откровен, а аз исках да знам. И той ми разказа. Оправданието му звучеше като на човек, притежаващ болен мозък, но вярвам, че можех да променя мнението му. Да го убедя, че животът не се състои от хронологично подредени моменти, но не можех, Теди. Защото тогава аз трябваше да се разкрия пред него, да му разкажа за себе си, а не можех. В един миг дори спрях да го слушам, усещах, че скоро щеше да дойде моят ред, и нямаше да съм в състояние да му отвърна със същата искреност. Знаеш, че има тайни, които човек не е в състояние да разкрие пред никого, за да успее да оцелее. Теди, която беше запозната с въпросните тайни, само я подкрепи. Тя беше част от живота й от твърде дълго и беше свидетел на всички бури, през които Маг беше преминала на крехката си възраст. И знаеше много добре колко й беше коствало, за да се събужда всяка сутрин. Товарът, който Маг носеше, беше непосилен за нея. -Сега се радвам, че Климент си тръгна. Не мисля, че той заслужава доверието ми. Минутите бавно се превръщаха в часове, а сънят така и не идваше. Затова Маг извади бележника, където водеше списъка, озаглавен „Трудно”, и написа: „Най-трудно се обича, когато си останал с половин сърце”.

-Обещание-

Пропука ли се веднъж вярата в любовта
с тежест в гърдите ти признавам –
всяка истина превръща се в лъжа,
а щастието безвъзвратно отлетява.

Думи измамни, остри като нож,
рани дълбоки в душата оставят,
невидими за невъоръжено око,
които с времето не избледняват.

Сърцето попада в собствен затвор,
изгубено в красивата измамна реалност,
омагьосан кръг, виенско колело,
въпроси без отговор пак задавам.

За грешки чужди друг плаща цената,
но сълзите ми не са за теб сега,
за себе си плача, че повярвах
в обещание дадено, но неизпълнено никога.

-Трудно- (Част четиринадесет)

-Защо се страхуваш да ме погледнеш в очите? – попита Маг. Бяха прекарали вечерта, водейки оживен разговор в спокоен ресторант в центъра на столицата. Климент демонстрира безупречни маниери, а и си личеше, че се е постарал за повода – носеше изгладена тъмно синя риза, сиво вълнено сако и черни панталони. Маг пък беше заложила отново на небрежния стил – носеше свободно падащ тъмносин пуловер, джинси и кубинки. Ако някой ги наблюдаваше от страни най-вероятно щеше да ги вземе за баща, поканил на вечеря непокорната си дъщеря или в най-добрия случай строгият по-голям брат и малката сестра, съгласила се на срещата, за да получи пари. Но нито Климент, нито Маг се интересуваха какво впечатление оставяха у околните, бяха погълнати изцяло от разговора си. Дори не забелязваха сервитьорката, която от време на време ги навестяваше с дежурния въпрос дали желаят нещо друго. След като жената се отдалечи от тях недоволно, Маг се осмели да попита Климент единственото, което й пречеше да се наслади истински на компанията му. Фактът, че той гледаше навсякъде другаде, а не към нея, през последния четвърт час осезаемо започна да я тревожи.
-Не се страхувам – побърза да я увери Климент, но отново интересът му беше насочен към пространството около нея. – Виж – започна той неуверено и набързо довърши съдържанието на чашата си, а Маг изсипа остатъка от каната с бяло вино, което бяха поръчали, притеснена, че той ще се разсее и забрави какъв отговор очаква от него. – Благодаря. Не се страхувам да гледам хората в очите. По-скоро се страхувам от това, което мога да прочета в тях. Знаеш ли, какво ли питам, едва ли има нещо, което да не ти е известно, но очите са огледало на истинските емоции. Всеки е в състояние да контролира гласа си, но не и погледа. А аз се намирам на такъв етап от живота си, че предпочитам сляпо да се доверявам на думите пред това да знам истината.
- В колкото й красиви думи да я облечеш, лъжата си остава лъжа – цитира Маг едно по-ранно негово изказване. Климент само се подсмихна криво.
-Така е, но човек решава дали да вярва или не – сви рамене той.
-А вие? След като притежавате тази дарба и можете да разпознавате истината, защо избирате лъжата?
-Не го правя – отрече той, но бързо си даде сметка, че Маг отново беше започнала да му говори на „вие”. През последните седмици бяха скъсили дистанцията помежду си дотолкова, че неусетно бяха престанали да използват учтива форма, когато се обръщаха един към друг. И Климент се видя принуден да й признае всичко – че по време на първата леция се е страхувал да погледне студентите в очите от страх, че ще прочете омраза, негодувание, неодобрение в техните очи. Не смееше да гледа и служителите в книжарницата, които считаше за свое второ семейство.
- А защо се страхуваш да погледнеш мен? – попита Маг с променен глас. Не можеше да повярва, че самоувереният преподавател, който се смяташе за живо божество, е способно на подобни чувства и емоции.
-Не се страхувам, просто не искам да прочета в очите ти разочарование и презрение, които вярвам, че изпитваш към мен- каза й той с наведена глава.
Маг действа импулсивно – никой от хората от близкото й обкръжение, освен Теди, разбира се, не беше способен на такава искреност. И в най-смелите си мечти, появили се след неочакваното сближаване с Климент, тя не беше очаквала той до такава степен да свали гарда в нейно присъствие. В този момент Маг осъзна две неща – Климент Кръстев със сигурност не я мразеше и тя със сигурност не изпитваше омраза към него. И затова се пресегна през масата, докосна лицето му с треперещи ръце, повдигна брадичката му – зелените й очи се впиха в кафявите, вдъхнаха им увереност, че и този път е сгрешил.
-Съжалявам – каза й Климент, възвърнал си гласа след няколко напрегнати взора, хвана дясната ръка на Маг и за по-стотна от секундата неуверено я допря до устните си. Ако не беше усетила леката грапавина по ръката си от допира с наболата му брада, Маг щеше да си помисли, че случилото се е плод на въображението й. Именно тази постъпка на Климент я хвърли в истински смут. Маг подозираше, че между нея и Климент нещо се беше променило, и най-накрая разбра какво е то – преподавателят я харесваше. Вече не я възприемаше като студентката,която искаше да унижи пред целия курс, а като жена, с която може би искаше да прекара някоя и друга изпълнена със страст вечер. Докато Климент подхвана разговор за климатичните промени, Маг водеше невидима битка със себе си.
Една част от нея искаше да побегне – видя й се нелепо да се намира в компанията на 47-годишен мъж, чийто намерения беше разгадала. Но любопитството й надделя – искаше да разбере до къде може да стигне Климент и дали не е сбъркала в преценката си,както често й се случваше напоследък. Преди няколко месеца можеше да се закълне, че е доловила промяна в поведението на Деян и тайно се надяваше той да направи първата крачка към нея, но най-добрият й приятел сякаш вече въобще не се интресуваше от личността й. Пренебрегваше я по време на лекции, не отговаряше на обажданията й. Изчезна от живота й, въпреки че тялом продължаваше да бъде около нея.
-Не те мразя – заяви му тя, нямаща търпение час по-скоро да изясни всичко помежду им. Климент се сепна – тъкмо привеждаше любимия си аргумент в доказателство, че климатичните промени ще доведат до обръщане на земните полюси, когато Маг изненадващо го прекъсна. Досега тя само беше кимала в знак на съгласие и Климент с охота продължаваше разсъжденията си, но сега осъзна, че тя се е вълнувала от всичко друго, но не и от неговите теории за климата.
-Моля? – попита объркано той.
-Не те мразя – повтори тя. – Имаше моменти, в които исках да те залича от лицето на земята, но ти ми направи услуга без дори да си имал подобни намерения. Но имам два въпроса – защо ме унижи по време на първата лекция и какво значи, че съм нарушила обществения ред?
Климент се замисли. Ако за втори път разкриеше някоя своя тайна пред това момиче, означаваше да изгуби целия си авторитет. Той беше затворен в себе си човек, но знаеше, че е настъпил момента веднъж завинаги да изясни тези въпроси, за да може да се надява, че ще бъде част от нейното бъдеще. Но с всяка дума, която неуверено изричаше, Климент си даде сметка, че може би я губи завинаги.

...

...
Ти си лято в зимен ден -
нежен повей на морски бриз,
сладка омая
насред скована от лед земя.
Ти си лятна буря -
истинска стихия -
красива, наблюдавана отдалеч,
пагубна, ако си близо.
Ти си обещание и фантазия -
миг, посвоему съвършен,
омагьосващ изгрев,
неповторим залез.
Ти си любов -
въздух, вода, огън, земя,
обещание неизречено
в история по-стара от света.

-Трудно- (Част тринадесет)

Няма умение, което тялото да не може да възстанови - пазенето на равновесие при карането на колело или кънки, управлението на автомобил, говоренето на чужд език или поне разбирането на текстовете, написани на него. Но има умения, които човек съзнателно изключва, скрива ги в дълбоките кътчета на паметта и се надява никога да не прибегне до тях отново. Но те излизаха, чупейки оковите, завръщаха се и надделяваха над всички останали чувства и емоции. Способността, която Климент Кръстев беше заключил дълбоко в себе си, беше да обича. Не че някога знаеше как да го прави.
През годините беше достигнал до простото заключение, че любовта не съществува, а когато двама души усетят привличане помежду си, това не е нищо друго, освен химична реакция. От висотата на 47-годишния си житейски опит той си позволяваше да се подиграва на по-младите служители в книжарницата си в Прага, които погрешно наричаха взаимодействието на хормоните любов. Но сега, когато и неговата душа падна в плен на подобна стихия, той се намираше в истински ступор.
Преподавателят обаче не можеше толкова лесно да допусне възможността, че са му били нужни точно три секунди, за да се влюби... Онези паметни три секунди, през които с Маг се бяха гледали в кафенето в Заимов... Не, това беше немислимо, той, който прекара живота си в самота, след като първата му сериозна приятелка го беше изоставила, същата, към която много преди това беше открил, че не изпитва истински чувства... Затова по време на срещата с Евгени се беше държал толкова спокойно – единствено под маската на спокойствието можеше да прикрие урагана от чувства, който непрекъснато го връхлиташе. А Евгени му беше предоставил идеалния претекст да опознае Маг, но този път без предразсъдъци.
***
Да бъде близо до нея, да има възможност да наблюдава всеки неин жест и гримаса, да чува всяка дума, която произнасяше толкова отчетливо, да усеща уханието й на жасмин, да се вглежда в меланхоличните й зелени очи, но само когато тя не гледа към него... Беше възхитен от лекотата, с която се настани в дома му сякаш беше прекарала живота си в него – без да се смущава и да го попита, тя хвърли лаптопа и една тетрадка на масата му в хола, изключи разклонителя, към който бяха включени телевизор и адаптър, и го притегли до нея, за да включи телефона си. Сипа си вода от чешмата като наслуки откри шкафа, където държеше чашите си... Разгледа библиотеката му като вадеше том след том и отправяше по някоя и друга критика... Но Климент знаеше, че тя умишлено се опитва да го провокира, може би тайното й желание беше да продължат скандала от кафенето в „Заимов”... Но сега Климент гледаше на нея по съвсем различен начин и никога нямаше да си позволи да изгуби контрол в нейно присъствие.
Той беше свикнал да упражнява контрол над всяка ситуация, мразеше подчиненото положение, в което сам се беше поставил, но за първи път от много отдавна се чувстваше щастлив. Маг сякаш изпитваше удоволствие, докато редактира текстовете му – енергично задраскваше цели абзаци, свиваше презрително устни, гледаше го и сякаш не можеше да повярва как човек с неговото самочувствие може да е толкова невеж... Докато в началото в стремежа си да докаже, че е по-добър от нея, Климент премисляше внимателно всяка дума и израз и се беше провалил, сега използваше автоматичен превод... За да може Маг да продължи да идва всяка вечер в дома му и да редактира „неговия”. А той умело повеждаше разговора им и в друга посока – оказа се, че двамата имат сходни музикални и литературни вкусове, и Маг предпочиташе компанията на книга пред неприятни за нея личности, девойката копнееше да обиколи света и с удоволствие слушаше истории от неговите пътешествия. Но в един миг тя се сепваше – сякаш си припомняше, че се намира в дома на мъжа, който беше обърнал изцяло живота й и отново придобиваше сериозно изражение.
Но сега, когато се намираха на финалната права, Климент не можеше да отлага повече. Знаеше, че след тази вечер безвъзвратно щяха да се върнат в изходно положение и срещите им да се свеждат само до тези в университета. И направи немислимото – покани я на вечеря.
***
Всяка вечер през последните три седмици сърцето й биеше лудо след срещите с Климент Кръстев. Беше свикнала с начумерената му физиономия и хапливи коментари, за които сякаш вече беше имунизирана. Безвъзвратно отминало беше времето, в което с една дума преподавателят беше в състояние да постави под съмнение цялото й съществуване... Но сега Климент Кръстев показа непозната за нея страна –Маг с изненада забеляза прояви на любезност от негова страна. Първоначално застана нащрек, несвикнала с подобно отношение от негова страна, но впоследствие беше щастлива от възможността да го опознае в нова светлина.
Една от вечерите, когато отбелязаха голям напредък, двамата прекараха, обсъждайки „Прекалено шумна самота” на Храбал – от сюжета до отделни епизоди, дискутираха – съгласяваха се и опровергаваха с железни аргументирани тези, обсъдиха и други произведения от чешки автори, докато отмалялата от словестната схватка Маг не побърза да се прибере вкъщи. Беше притеснена – широката глава на преподавателя и деликатно тяло се бяха приближавали бавно към нея, седнала удобно на дивана в хола. В края на вечерта двамата бяха толкова близо един до друг, че само един лек жест беше в състояние да промени завинаги отношенията им. Маг не знаеше дали промяната на Климент не се дължи на някаква нова игра – може би той се надяваше Маг да убеди Евгени да го задържи в издателството, след като завършат превода. Каквато и да беше истинската причина Маг изпитваше задоволство в компанията на Климент – за първи път срещаше достоен съперник, с когото свободно да говори (и спори) за литература и кино без да се притеснява. По време на лекциите при Климент Маг продължаваше кротко да седи на мястото си и да не се включва в дискусиите и нямаше търпение да падне мрак, за да може да упрекне Климент за някоя дума, употребена не на място.
-Можеше да го кажеш по време на лекцията – казваше й Кръстев, който искрено се забавляваше от забележките й.
Но Маг продължаваше да мълчи – страхуваше се, че помежду им ще последва словестна престрелка, която щеше да разруши крепкия мир, който бяха постигнали.
-А ако той отново се настрои срещу мен? Тогава не бихме могли да завършим романа – оправдаваше се Маг пред Теди, която единствена беше запозната със случващото се между нея и Климент. Но Теди й хвърляше по един многозначителен поглед, който Маг бързо разтълкува: „Говори каквото искаш, но аз знам, че го харесваш”. Маг не се хвана на номера и потвърди – да, харесвам го, той е интелигентен и е мой преподавател. Но в действителност и самата не можеше да си обясни вълнението, което изпита, когато за първи път от срещата им в „Заимов” Климент отново се осмели да я погледне в очите. Беше по време на последната им вечер в дома му. Намираха се на вратата – той отключваше, докато тя се обуваше. Кафявите му очи я гледаха почти умолително, което заличи непокорството в нейните зелени зеници. Имаше нещо в неговия поглед, което я подчини и сякаш външна сила подчини волята на Маг и тя прие да излезе на вечеря с него.

-Любов-

Има такава любов –
зародила след неустоимо привличане,
рушаща основите на подредения живот,
отричаща всичко,
даваща нищо,
и все пак по-силна от всички преди нея.
Има такава любов –
зародила се след сладко изкушение,
забранена и помитаща миналото,
без обещание за бъдеще,
само в настоящето
и все пак струваща си всяка пролята сълза.
Има такава любов –
зародила се в неподходящо време,
чийто белези остават завинаги,
безпаметна страст,
поглъщаща и обсебваща,
след която ти и аз вече сме други.

-Трудно- (Част дванадесет)

Ако доц. д-р Климент Кръстев беше запознат със списъка „Трудно” на момичето, което седеше от лявата му страна в кабинета на Евгени, най-вероятно щеше да се отнесе с типичното си високомерие и да потърси начин да я оскърби. Едва впоследствие щеше да се замисли, че и неговият списък не би се различавал толкова от нейния. Климент не подозираше, че Маг отново е избрала да му прости, прие присъствието й в редакцията като нещо напълно естествено, той дори не можеше да си представи каква услуга му беше направена – репутацията му беше спасена без дори да го заслужава. Но и преподавателят не си даваше сметка какво въздействие бяха оказали думите му върху момичето от лявата му страна. Климент пречупваше всяка ситуация през собствената си призма.
След скандала им в заведението в „Заимов” той осъзна две неща: първо: трите секунди, през които погледите им се бяха срещнали, бяха събудили един закърнял орган в тялото му – неговото сърце, което освен да изпомва кръв, друго през последните 20 години не вършеше и второ: от страх пред непознатото чувство, той беше изгубил контрол над разума си, беше си позволил да обиди друго човешко същество – нещо, което не му се беше случвало през последните 40 години. Защото знаеше колко тежко човек живее, когато някой непрестранно обижда и омаловажава труда му – поне така се чувстваше той, докато живееше със своите родители. Баща му критикуваше всеки негов избор, а майка му, вместо да го подкрепи, заставаше на страната на съпруга си. А сега се чувстваше като баща си – грубиян, който въпреки образованието и маниерите, беше изгубил, макар и за кратко, човешки облик. И Магдалена го беше видяла именно в тази светлина.
Но по-зле се чувстваше от признанието на девойката, че по негова вина целият й познат свят е рухнал. Ако той беше на нейно място със сигурност щеше да пожелае да унищожи физически виновника, но не и Маг, която дори му беше благодарна. Именно тогава Климент допусна възможността да е сбъркал жестково в преценката си за момичето, дори възнамеряваше да й поиска извинение – той, който никога не допускаше грешки, за да се извинява след това, но размисли. Маг дори не го поглеждаше – седеше на ръба на стола си и слушаше внимателно критиките на Евгени. Критиките на Евгени към него, не към нея. Тя се беше справила повече от блестящо, но той в желанието си да я победи, беше „убил Храбал”. Така поне твърдеше Евгени. Климент четеше преведените от Магдалена страници, които Евгени почти му беше хвърлил в лицето, и се удивляваше от лекотата, изказа, духа на тексста... Наблюдаваше Маг с периферното си зрение, но изражението й си остана все така неразгадаемо.
-Съгласен съм, че се е справила повече от добре – призна Климент, на когото беше хрумнала една колкото брилянтна, толкова и жалка идея. Без да подозира за списъка „Трудно” на Маг, той се озова в сходна на нея ситуация – реши да заложи всичко на една карта, въпреки че вероятността да изгуби беше по-голяма от тази да спечели. – Отказвам се от състезанието на Евгени – започна той и подтисна самодоволната си усмивка – Магдалена за първи път го погледна, най-накрая беше привлякъл вниманието й. – Маг е по-добра от мен, няма две мнения по въпроса. Аз съм изключително изостанал с превода, а тя е почти готова. Предлагам ти двамата заедно да работим по останалите страници, но като казвам заедно имам предвид аз и тя съвместно, за да успеем да предадем книгата за печат в срок.
Гласът му беше равен, но всячески се постара да си придаде изтормозен вид – помогна му факта, че не беше спал цяла нощ и не беше намерил сили на сутринта да се обръсне. Евгени веднага го съжали – знаеше много добре колко горд и самоуверен е приятелят му, но Магдалена остана все така равнодушна. Сякаш за нея победата над Климент Кръстев нямаше никакво значение. А с това и планът му да я провокира... Не му оставаше нищо друго освен в прав текст да зададе въпроса, заради който беше спретнал цялото това „състезание”.
-Маг, това ли искаше?
Маг сякаш се събуди от дълбок сън. За първи път след смъртта на дядо й някой я питаше какво иска. Беше невероятно чувство – да знаеш, че някой се интересува от теб и мнението ти и в този миг изпита силен прилив на обич към главния си редактор. Секундите се изнизваха, а напрежението от мълчанието й не се разсейваше. Защото когато не си свикнал с един въпрос, още по-трудно е да дадеш отговор. Да, искаше да учи чешка литература заради композитор с фамилно име Сметана. Но Климент – мъжът от дясната й страна, се беше подиграл жестоко на вкуса й. Да, искаше да стане преводач, беше сбъднала и тази своя мечта. Въпреки че не притежаваше диплома за завършено средно образование, беше кандидатствала за работа в издателството, и я бяха одобрили. Да, беше сбъднала всяка своя мечта, а сега вече не й беше останало нищо.
Колко прав беше Евгени да й зададе въпроса в минало време, защото след тези успехи не искаше нищо друго в живота. Сега се носеше без цел и посока, дори не знаеше коя е... Започваше връзки и бързаше да се раздели, защото партньорите не й бяха достатъчни, превеждаше машинално текстове, защото просто беше добра в това, знаеше, че ще завърши с пълно отличие, освен ако Климент Кръстев не намали оценката й по лични причини. Но това не я радваше. Сякаш нищо вече не можеше да й донесе радост. Сякаш беше умряла в деня, в който дядо й си беше отишъл завинаги. И сега, ако Евгени я попиташе какво иска – щеше да му каже, че желае да се почувства отново жива. Но той не се интересуваше от това и след проточилото се мълчание, точно когато Евгени смяташе отново да й зададе въпроса, а Климент беше измислил шега, за да разсее напрежението, Маг даде положителен отговор.
-Да, доволна съм от резултата, но не обичам служебните победи, доц. д-р Климент Кръстев – заяви тя и се обърна към преподавателя. Климент отново се загледа с интерес в пространството над лявото й рамо, предизвиквайки поредната й уморена въздишка. – Но изглежда трябва да се примиря. Принудена съм и да дам съгласието си да работим заедно, за да довършим книгата, но го правя заради теб, Евгени – подчерта тя.
Климент кимна примирено и дори се усмихна съвсем леко, но Евгени изглеждаше угрижен. Както решителният поглед на Маг, така и ведрото отношение на Климент го тревожеха. Мъж на 47 години сам се отказваше от работата си, а момиче на 23, което получаваше възнаграждение, за което много девойки на нейната възраст само можеха да мечтаят, не показа и най-малка радост. Какво се беше случило между тях и какво ли ще се случи, питаше се Евгени, но знаеше, че до края на учебната година не остава много и скоро всичко щеше да си дойде на мястото.

-Часове-

И тази вечер стрелките на часовника се движеха твърде бавно. Сякаш и времето беше срещу мен, а не исках твърде много от него или поне така ми се струваше. Сутрешните часове винаги се изнизваха бързо, дори прекалено бързо. Между времето за кафе и работа, бърза цигара и гонене на градски транспорт, нямах време да си поема дъх, задачите идваха една след друга, поглъщаха ме изцяло. И затова беше виновно слънцето, което нямаше търпение да достигне зенита си, а след това с убийствено ниска скорост потъваше зад небосвода. А беше зима. И всички се радваха на малкото слънчеви часове, възползваха се от благосклонността на природата, крадяха от нея най-безсрамно. Радваха се като ученици, избягали от час, убедени, че няма да получат неизвинено отсъствие или порицание. Душите им обаче бързо помръкваха – времето взимаше своето рано или късно. За тях твърде рано, а за мен твърде късно. Обичах мрака, копнеех за него, нямах търпение да се изгубя сред потъналите в мъгла улици, където различавах само силуетите на хората около мен, но не виждах лицата им, както и те моето. И беше хубаво.
Но продължаваше твърде кратко, независимо от желанието ми да удължа максимално пътя за прибиране. А и не можех да си позволя да губя ценно време в размотаване, и аз бързах като стотиците хора около мен към автобуса, за среща с приятели, роднини, познати… Лъжа, не бързах за никъде. Вълненията от социалните контакти отдавна бяха изгубили значение за мен. Дежурните разговори и размяната на фалшиви любезности, лицемерния интерес към личния живот и споделянето на клюки вече не бяха за мен. Бяха изгубили очарованието си. Нямаше тайна – чужда, към която да се интересувах, или своя – която копнеех да споделя.
Истината е, че с нетърпение очаквах да настъпи мрак, да настъпи края на работния ден, за да те срещна, за да бъда близо до теб, макар и отдалече. Бях в състояние навсякъде да разпозная походката ти – леко наведен, забил поглед в земята, държащ в една ръка дежурната цигара. Умислен, погълнат от своя свят и мисли, както всички около теб. Понякога вдигаше замислен поглед сякаш не знаеше къде се намираш, сякаш илюзията, която сътворяваше беше толкова реална, че губеше представа за истинската реалност. А аз бях там. Пред теб. И градях свой свят, в който ти си неразривна част. А може би ти правеше същото. Защото когато погледите ни се срещаха се случваше магия, която ни извисяваше над останалите, даваше ни крила, които липсата на желание да се оставим на случайността, бяха подрязвани твърде бързо. А може би не. Може би ти мислеше за друга, както аз за него в този момент очакващ ме у дома, изнервен, че всяка вечер се прибирам късно без да подозира истинската причина за това. Но аз копнеех за нашата илюзия, нуждаех се от нея, държах се за нея като удавник, изгубил през последните години всякаква чувствителност. Не можех да се откажа от вълнението, което изпитвах, когато те съзерцавах, а и ти мен. Беше зависимост, от която не исках да се откажа. Не знам дали той се беше съюзил с времето или то беше срещу мен, но и тази вечер стрелките на часовника се движеха твърде бавно…