-Цвете-

Забеляза го отдалече – красиво лилаво полско цвете, поникнало в чужда градина. Любимото й, но така и не научи неговото име. Висока желязна ограда от прясно боядисани в червено галови вериги препречваше пътя му до цветето, но беше готов на всичко, за да стигне до него, дори да се превърне в крадец, за да види усмивката на лицето й, усмивката, която толкова много обичаше, когато й го подарява. Приближи се бавно към оградата, поне случайните минувачи не му обръщаха внимание, а от малката двуетажна къща, в чийто двор възнамеряваше да проникне, не забеляза никакви признаци на живот. Мислено си представяше как с вдигането на десния крак и леко набиране преминава препятствието за по-малко от половин минута, но вече не беше в първа младост. Не можеше да вдигне крака си на необходимата височина, а стъпалото му беше твърде голямо за тесния процеп, където се съединяваха галовите вериги. Опита да се набере, но ръцете му го предадоха – започнаха неудържимо да треперят, не можеха да понесат тежестта на иначе слабото му тяло.
Реши да използва за опора портата – захващайки се за тънката й желязна колона, но усилията му отново се оказаха напразни. Колкото по-силна ставаше болката в износените му рамене и стави, толкова по-силно ставаше желанието му да се добере до цветето. Но при един от опитите, издигнал се на двадесет сантиметра височина, изведнъж изгуби равновесие, и падна на улицата. Не усещаше физическата болка, само дълбока покруса и разочарование, че не е в състояние да й осигури една малка радост. Положи гръб върху оградата, поемайки си на малки глътки въздух, за да успокои ударите на сърцето си, за да изтрие няколкото отронени от обзелото го безсилие сълзи.
-Дядо, изгубил ли си нещо? – попита го момченце, което тайно го беше наблюдавало. Детето знаеше, че не трябва да разговаря с непознати, така го бяха учили, но нещо дълбоко беше разтърсило безгрижието му, когато видя стареца.
Възрастният мъж-крадец, вдигна бавно глава, засрамено. Искаше да признае, че е изгубил достойнството, младостта и силата си, но не искаше да натоварва съзнанието на момчето пред него, което изглежда не беше на повече от 7-8 годинки. Не искаше, защото инстинктивно усещаше, че думите му завинаги ще го бележат, ще го преследват до последния му дъх, когато безмилостната природа щеше да превърне и него в безполезен старец, който не е в състояние да прескочи една ограда, за да зарадва любимата си.
-Това цвете – отвърна дядото и посочи през оградата.
Без да се замисля момченцето подмина дядото – постави крака си в тесния процеп, където се съединяваха веригите и ловко се прехвърли в двора. Докато дядото се обърне и ето го отново пред него, държащо в ръка лилавото полско цвете. Благодарност, облекчение и дълбока тъга, които възрастният мъж не можа да прикрие, се изписваха на лицето му, когато с треперещи ръце пое подаденото цвете. А когато отиде на гроба на покойната си съпруга и го остави върху надгробната й плоча с усмивка на лице й разказа случката. Лицето й, каквото го помнеше от младостта, сякаш изникна пред него, почувства, че пролетният вятър му отвръща със звънкия й смях, шепнейки му името на цветето.