-Трудно-(18)

Пухкави снежинки падаха на парцали и под дебела пелена затрупваха клони, коли и покриви на жилищни сгради. Зазоряваше се, но слънчевите лъчи не смееха да се покажат през навъсените сиви облаци, за да не развалят магията на неделното утро. Още никой не се беше осмелил да излезе изпод завивките, само децата, които нетърпеливо чакаха родителите им да се събудят, за да извадят шейните от мазетата. Не, и Климент Кръстев отдавна беше буден, дори не си спомняше последната нощ, която е успял да прекара изцяло в сън. Въпреки умората – Климент се стараеше да натоварва ума и тялото си максимално, но това сякаш нямаше голям ефект, така и не успяваше да потъне в дълбок сън без сънища. Понякога се случваше да се унесе, представяйки си, че се намира в малка дървена хижа, по чийто ламаринен покрив оттеква шумоленето на дъждовни капки, но подсъзнанието му сякаш се пробуждаше и пред него изникваше Маг, облечена в бяла прозрачна нощница, която му отправяше обвинение след обвинение. Маг не му даваше възможност да се защити – наричаше го страхливец, упрекваше го, че е избягал, че я отбягва сякаш е вещица, която ще го прокълне, ако установят зрителен контакт...Събуждаше се целият облян в пот, а след това сънят идваше, но на пресекулки... Унасяше се във видения – представяше си, че Маг е до него и целува устните й, докосва слабото й тяло, разкрива мистерията зад меланхоличния й поглед... Но виденията не бяха по-добри от кошмарите, защото измамната близост с Маг го подлудяваше, Климент знаеше, че илюзията, която сам сътворяваше, никога нямаше да се превърне в реалност... И изпитваше гняв, който го държеше в свой плен до сутринта...
Делниците Климент прекарваше по обичайния за него начин, нищо не беше в състояние да наруши реда, който сам си беше създал. Бръснеше се, закусваше препечена на котлон филийка хляб и изпиваше чаша прясно изцеден сок. След това идваше време за кафето – Климент смяташе, че кафе не трябва да се приема на гладно, тъй като напитката не се отразява добре на стомаха, а накрая обличаше избраните от предишния ден дрехи и отиваше на работа. Отправяше се право в „учителската стая”, провеждаше кратко общуване с колегите си, а до началото на лекциите се затваряше в кабинета си, за да прегледа за последен път своите записки. Всеки път преди да има занятия с курса на Маг, Климент съвсем сериозно обмисляше възможността да подаде молбата си за напускане и да се завърне в Чехия. Не можеше да понася безразличието, което четеше в погледа й – виждаше, че тя всеки път извърта глава, когато той погледнеше към нея. Не че той не правеше абсолютно същото, но все пак... Искаше му се да прочете в очите й нещо – каквото и да било, единствената надежда, която го крепеше и му даваше сили да се събужда всяка сутрин, беше мисълта, че ще я види.
Затова мразеше почивните дни, а преди с най-голямо удоволствие им се беше наслаждавал... Защото съботите и неделите нямаше никаква вероятност да я срещне случайно, но през делничните знаеше, че ще я види... Че колкото й да се опитваше да избяга от него, пътищата им рано или късно щяха да се пресекат, знаеше, че ще я види. Знаеше, че когато се вглежда в замисленото й лице и падащата от двете й страни червена коса, тя демонстративно е извърнала глава, но го наблюдава с периферното си зрение. И това му стигаше – поне за няколко кратки мига сърцето му забиваше лудо, но в същото време дишането му се успокояваше, успяваше да си поеме дъх и задухът в гърдите му изчезваше. Още имаше надежда, опитваше се да се самоубеди Климент, но колкото повече отлагаше момента, толкова по-малка изглеждаше тя...
Когато й заяви, че я презира, Климент не влагаше истински умисъл в думите си. Той презираше себе си, че е изпаднал в положение, в което трябва да разчита на някой друг, за да се почувства отново цял. И когато усети, че чувствата му са несподелени, постъпки като истински страхливец – опита се да нарани по най-първичния начин момичето, в което без съмнение се беше влюбил. Дори в нейните очи да изглеждаше като пълен глупак – 47-годишен мъж, ухажващ 23-годишна девойка граничеще с пълен абсурд, Климент знаеше, че трябва да направи нещо наистина впечатляващо, за да заслужи прошката й. Не смееше да се надява на нищо повече. И докато наблюдаваше снега му хрумна една наистина добра идея...
***
Маг мразеше понеделниците – програмата й започваше с двучасова лекция при Климент Кръстев, когото през последните две седмици се опитваше да избягва по всякакъв възможен начин. Но оценката по неговия предмет й беше необходима, а още през първите лекции Климент беше предупредил, че при оформянето й взема под внимание и присъствието. И докато Маг се смееше на глупавите шеги на новите си приятели в двора на университета, забеляза, че Деян неуверено се отделя от старата й групичка и се приближава към нея.
-Хей, как си? – попита Деян и сложи големите си ръце в джобовете. Сякаш не знаеше какво да прави с тях.
-Не се оплаквам – отвърна Маг и му се усмихна неубедително.
-Остава още малко до избора на дипломен ръководител – уведоми я Деян, сякаш Маг въобще не възнамеряваше да се дипломира тази година и не беше запозната с процеса. – Аз се колебая между темата и си мислех дали не би искала да се видим в някой от следващите дни, за да обсъдя с теб въпроса...
Гласът изневери на Деян, който по средата на изречението изведнъж се заинтригува неимоверно от снега, натрупал върху една от пейките в двора на ректората. Маг проследи погледа му – изведнъж осъзнала, че приемайки поканата на Деян, се съгласява да излязат на среща. При това не като приятели. Но въпреки всичко той й беше оставил възможност за изход – така и не беше уточнил часа на срещата. И Маг се засмя на глас – едва ли някога щеше да намери друг толкова деликатен мъж като него.
-Добре – за нейна и негова изненада каза Маг. – Да се видим още утре. Тази вечер съм заета.
Кафявите очи на Деян блестяха от щастие, а на лицето му се появи наистина широка усмивка. За Деян последните думи на Маг бяха потвърждение, че тя желае да излязат на среща. Не като приятели.
-Добре – отвърна той и понечи да се завърне при старата им групичка, когато го забеляза. Климент Кръстев изглежда ги беше наблюдавал от входа на ректората. И от изражението му се досети, че макар да не ги беше чул, преподавателят беше придобил доста ясна представа за естествето на разговора им. Деян подмина приятелите си и се насочи към входа. И колкото и безрасъдно да му изглеждаше, докато се разминаваше със замръзналия на място Климент, с възможно най-тих глас го предупреди да стои далеч от Маг. Което беше сигурен, че преподавателят няма да направи. Точно както той самият не успя.