-Страх-

Дъждът изтриваше стъпките ти от пясъка, докато силуетът ти се сливаше с мрака. Не се обърна нито веднъж. И нямаше нужда. Не си отиваше за първи път, знаех, че отново ще се завърнеш в удобен за теб момент, за да събудиш чувства, които и времето досега не беше успяло да заличи напълно. Защото знаеше, че един поглед е напълно достатъчен, за да ми върне надеждата, че този път всичко ще е различно. Или поне, че ще бъде както преди.
Майският въздух сякаш ни зарази със своята магия. Потопихме се в дълбините на преизпълнената с живот природа. Пчелите жужаха в нашата черешова градина, разцъфтяваща все повече с всеки изминаващ ден точно както нашата любов. Жуженето на пчелите не можеше да наруши спокойствието ни, съмненията се топяха по-бързо от останалия по върховете на планините сняг. Създадохме утопия каквато само безнадеждните романтици могат да си представят, обречена на разруха от самото начало. Страшно е, когато един човек се превърне в центъра на твоята Вселена, когато трепетът от срещите ви придава смисъл на живота ви. Страшно е, когато осъзнаеш, че живееш само за да бъдеш с някого. Когато знаеш, че животът вече не ти принадлежи...
И ти си отиде, дъждът тогава само се сливаше със сълзите ми. С настъпването на есента очите ми спряха да те търсят сред тълпата, когато отново изненадващо се появи. Снегът покри падналите листа, а присъствието ти излекува раните ми. Но историята се повтори.
Но вината е на този, който прощава в името на любовта - дори тази любов да е събудила неистов страх и да причинява само страдание...
И докато силуетът ти се сливаше с мрака, морето изслуша нашата история. За да я помни някой, докато аз се опитвам да я забравя.