-Часове-

И тази вечер стрелките на часовника се движеха твърде бавно. Сякаш и времето беше срещу мен, а не исках твърде много от него или поне така ми се струваше. Сутрешните часове винаги се изнизваха бързо, дори прекалено бързо. Между времето за кафе и работа, бърза цигара и гонене на градски транспорт, нямах време да си поема дъх, задачите идваха една след друга, поглъщаха ме изцяло. И затова беше виновно слънцето, което нямаше търпение да достигне зенита си, а след това с убийствено ниска скорост потъваше зад небосвода. А беше зима. И всички се радваха на малкото слънчеви часове, възползваха се от благосклонността на природата, крадяха от нея най-безсрамно. Радваха се като ученици, избягали от час, убедени, че няма да получат неизвинено отсъствие или порицание. Душите им обаче бързо помръкваха – времето взимаше своето рано или късно. За тях твърде рано, а за мен твърде късно. Обичах мрака, копнеех за него, нямах търпение да се изгубя сред потъналите в мъгла улици, където различавах само силуетите на хората около мен, но не виждах лицата им, както и те моето. И беше хубаво.
Но продължаваше твърде кратко, независимо от желанието ми да удължа максимално пътя за прибиране. А и не можех да си позволя да губя ценно време в размотаване, и аз бързах като стотиците хора около мен към автобуса, за среща с приятели, роднини, познати… Лъжа, не бързах за никъде. Вълненията от социалните контакти отдавна бяха изгубили значение за мен. Дежурните разговори и размяната на фалшиви любезности, лицемерния интерес към личния живот и споделянето на клюки вече не бяха за мен. Бяха изгубили очарованието си. Нямаше тайна – чужда, към която да се интересувах, или своя – която копнеех да споделя.
Истината е, че с нетърпение очаквах да настъпи мрак, да настъпи края на работния ден, за да те срещна, за да бъда близо до теб, макар и отдалече. Бях в състояние навсякъде да разпозная походката ти – леко наведен, забил поглед в земята, държащ в една ръка дежурната цигара. Умислен, погълнат от своя свят и мисли, както всички около теб. Понякога вдигаше замислен поглед сякаш не знаеше къде се намираш, сякаш илюзията, която сътворяваше беше толкова реална, че губеше представа за истинската реалност. А аз бях там. Пред теб. И градях свой свят, в който ти си неразривна част. А може би ти правеше същото. Защото когато погледите ни се срещаха се случваше магия, която ни извисяваше над останалите, даваше ни крила, които липсата на желание да се оставим на случайността, бяха подрязвани твърде бързо. А може би не. Може би ти мислеше за друга, както аз за него в този момент очакващ ме у дома, изнервен, че всяка вечер се прибирам късно без да подозира истинската причина за това. Но аз копнеех за нашата илюзия, нуждаех се от нея, държах се за нея като удавник, изгубил през последните години всякаква чувствителност. Не можех да се откажа от вълнението, което изпитвах, когато те съзерцавах, а и ти мен. Беше зависимост, от която не исках да се откажа. Не знам дали той се беше съюзил с времето или то беше срещу мен, но и тази вечер стрелките на часовника се движеха твърде бавно…