-Трудно- (Част тринадесет)

Няма умение, което тялото да не може да възстанови - пазенето на равновесие при карането на колело или кънки, управлението на автомобил, говоренето на чужд език или поне разбирането на текстовете, написани на него. Но има умения, които човек съзнателно изключва, скрива ги в дълбоките кътчета на паметта и се надява никога да не прибегне до тях отново. Но те излизаха, чупейки оковите, завръщаха се и надделяваха над всички останали чувства и емоции. Способността, която Климент Кръстев беше заключил дълбоко в себе си, беше да обича. Не че някога знаеше как да го прави.
През годините беше достигнал до простото заключение, че любовта не съществува, а когато двама души усетят привличане помежду си, това не е нищо друго, освен химична реакция. От висотата на 47-годишния си житейски опит той си позволяваше да се подиграва на по-младите служители в книжарницата си в Прага, които погрешно наричаха взаимодействието на хормоните любов. Но сега, когато и неговата душа падна в плен на подобна стихия, той се намираше в истински ступор.
Преподавателят обаче не можеше толкова лесно да допусне възможността, че са му били нужни точно три секунди, за да се влюби... Онези паметни три секунди, през които с Маг се бяха гледали в кафенето в Заимов... Не, това беше немислимо, той, който прекара живота си в самота, след като първата му сериозна приятелка го беше изоставила, същата, към която много преди това беше открил, че не изпитва истински чувства... Затова по време на срещата с Евгени се беше държал толкова спокойно – единствено под маската на спокойствието можеше да прикрие урагана от чувства, който непрекъснато го връхлиташе. А Евгени му беше предоставил идеалния претекст да опознае Маг, но този път без предразсъдъци.
***
Да бъде близо до нея, да има възможност да наблюдава всеки неин жест и гримаса, да чува всяка дума, която произнасяше толкова отчетливо, да усеща уханието й на жасмин, да се вглежда в меланхоличните й зелени очи, но само когато тя не гледа към него... Беше възхитен от лекотата, с която се настани в дома му сякаш беше прекарала живота си в него – без да се смущава и да го попита, тя хвърли лаптопа и една тетрадка на масата му в хола, изключи разклонителя, към който бяха включени телевизор и адаптър, и го притегли до нея, за да включи телефона си. Сипа си вода от чешмата като наслуки откри шкафа, където държеше чашите си... Разгледа библиотеката му като вадеше том след том и отправяше по някоя и друга критика... Но Климент знаеше, че тя умишлено се опитва да го провокира, може би тайното й желание беше да продължат скандала от кафенето в „Заимов”... Но сега Климент гледаше на нея по съвсем различен начин и никога нямаше да си позволи да изгуби контрол в нейно присъствие.
Той беше свикнал да упражнява контрол над всяка ситуация, мразеше подчиненото положение, в което сам се беше поставил, но за първи път от много отдавна се чувстваше щастлив. Маг сякаш изпитваше удоволствие, докато редактира текстовете му – енергично задраскваше цели абзаци, свиваше презрително устни, гледаше го и сякаш не можеше да повярва как човек с неговото самочувствие може да е толкова невеж... Докато в началото в стремежа си да докаже, че е по-добър от нея, Климент премисляше внимателно всяка дума и израз и се беше провалил, сега използваше автоматичен превод... За да може Маг да продължи да идва всяка вечер в дома му и да редактира „неговия”. А той умело повеждаше разговора им и в друга посока – оказа се, че двамата имат сходни музикални и литературни вкусове, и Маг предпочиташе компанията на книга пред неприятни за нея личности, девойката копнееше да обиколи света и с удоволствие слушаше истории от неговите пътешествия. Но в един миг тя се сепваше – сякаш си припомняше, че се намира в дома на мъжа, който беше обърнал изцяло живота й и отново придобиваше сериозно изражение.
Но сега, когато се намираха на финалната права, Климент не можеше да отлага повече. Знаеше, че след тази вечер безвъзвратно щяха да се върнат в изходно положение и срещите им да се свеждат само до тези в университета. И направи немислимото – покани я на вечеря.
***
Всяка вечер през последните три седмици сърцето й биеше лудо след срещите с Климент Кръстев. Беше свикнала с начумерената му физиономия и хапливи коментари, за които сякаш вече беше имунизирана. Безвъзвратно отминало беше времето, в което с една дума преподавателят беше в състояние да постави под съмнение цялото й съществуване... Но сега Климент Кръстев показа непозната за нея страна –Маг с изненада забеляза прояви на любезност от негова страна. Първоначално застана нащрек, несвикнала с подобно отношение от негова страна, но впоследствие беше щастлива от възможността да го опознае в нова светлина.
Една от вечерите, когато отбелязаха голям напредък, двамата прекараха, обсъждайки „Прекалено шумна самота” на Храбал – от сюжета до отделни епизоди, дискутираха – съгласяваха се и опровергаваха с железни аргументирани тези, обсъдиха и други произведения от чешки автори, докато отмалялата от словестната схватка Маг не побърза да се прибере вкъщи. Беше притеснена – широката глава на преподавателя и деликатно тяло се бяха приближавали бавно към нея, седнала удобно на дивана в хола. В края на вечерта двамата бяха толкова близо един до друг, че само един лек жест беше в състояние да промени завинаги отношенията им. Маг не знаеше дали промяната на Климент не се дължи на някаква нова игра – може би той се надяваше Маг да убеди Евгени да го задържи в издателството, след като завършат превода. Каквато и да беше истинската причина Маг изпитваше задоволство в компанията на Климент – за първи път срещаше достоен съперник, с когото свободно да говори (и спори) за литература и кино без да се притеснява. По време на лекциите при Климент Маг продължаваше кротко да седи на мястото си и да не се включва в дискусиите и нямаше търпение да падне мрак, за да може да упрекне Климент за някоя дума, употребена не на място.
-Можеше да го кажеш по време на лекцията – казваше й Кръстев, който искрено се забавляваше от забележките й.
Но Маг продължаваше да мълчи – страхуваше се, че помежду им ще последва словестна престрелка, която щеше да разруши крепкия мир, който бяха постигнали.
-А ако той отново се настрои срещу мен? Тогава не бихме могли да завършим романа – оправдаваше се Маг пред Теди, която единствена беше запозната със случващото се между нея и Климент. Но Теди й хвърляше по един многозначителен поглед, който Маг бързо разтълкува: „Говори каквото искаш, но аз знам, че го харесваш”. Маг не се хвана на номера и потвърди – да, харесвам го, той е интелигентен и е мой преподавател. Но в действителност и самата не можеше да си обясни вълнението, което изпита, когато за първи път от срещата им в „Заимов” Климент отново се осмели да я погледне в очите. Беше по време на последната им вечер в дома му. Намираха се на вратата – той отключваше, докато тя се обуваше. Кафявите му очи я гледаха почти умолително, което заличи непокорството в нейните зелени зеници. Имаше нещо в неговия поглед, което я подчини и сякаш външна сила подчини волята на Маг и тя прие да излезе на вечеря с него.