-Трудно-(Част петнадесет)

-Трудно-(Част петнадесет) Климент Кръстев и Маг се намираха в скромен, но изискан ресторант. Вечеряха спокойно, в разговора им не се получаваха неловки паузи, сякаш предварително бяха изготвили списък с подходящи теми, които да обсъждат. Но не бяха. Всичко помежду им идваше естествено – толкова естествено, че съвсем инстинктивно двамата изпитаха страх – истински страх, който бавно, но осезаемо се прокрадваше и накрая взе връх. Беше напълно излишно да оголват всеки пласт от душите си, не и сега, когато едва се опознаваха без предразсъдъци, но Маг не можеше да допусне някого толкова близо до себе си. Климент, който й изглеждаше толкова затворен и стеснителен, беше й признал най-вероятно една от най-дълбокопазените си тайни, но това не й беше достатъчно. Тя изпитваше потребност да узнае всичко за него преди да реши какви да бъдат отношенията им занапред, въпреки че много добре знаеше, че никога нямаше да е в състояние да му отвърне със същото. И Климент сякаш разбра това, но погрешно интерпретира настояването й по-бързо да приключат с вечерята с нежеланието й да продължи да се намира в неговата компания. Докато се опитваше да й обясни безумното си поведение по време на първата им лекция, Климент отново не се осмели да срещне погледа й. Но с периферното си зрение наблюдаваше как Маг сякаш се сви на стола си и скръсти ръце пред гърдите си. Докато го слушаше единствено от време на време отпиваше щедра глътка вино, а той, чиято уста пресъхваше, така и не понечи да се докосне до чашата си с вода. Страхуваше се, че Маг ще помисли, че желае да я докосне, а нямаше да понесе да види как тя се отдръпва от него сякаш към нея се доближат пипалата на особено неприятно насекомо. -Знаех всичко за теб преди да те срещна – беше й казал той. – Името ти се споменаваше непрекъснато – колегите, кои с неприязън, кои особено възторжено говореха за теб. Казваха, че притежаваш дарба, Евгени не скриваше хвалебствията си по твой адрес. Повтаряше ми: „Ако Маг го беше направила, би използвала...” при това всеки път, когато му представях свой превод. Позволяваше си да ме сравнява с теб. Не вярвах, че притежаваш талант. Смятах, че си фикция, изкуствено създаден и измамен образ, който не съществува в действителност. Инстинктивно те познах на лекцията. Ореолът, който те обграждаше, самоувереността, която излъчваше... Поисках да те унищожа – да развенчая мита за великата Магдалена, който се носеше из коридорите, и ти самата ми предостави възможност. Защото издигането ти в моите представи представлява нарушаване на обществения ред. В моя свят всичко се движи в определен ред, има последователност, а ти – на 23 години вече имаше кариера, как беше възможно? Беше изпреварила времето си и знаех, че не осъзнаваш какво притежаваш. Наблюдавах те след това по време на лекциите – сякаш изведнъж изчезна, стана невидима и тогава осъзнах, че не бях спечелил нито битката, нито войната. Бях изгубил частица от себе си в стремежа си да те унищожа. И безкрайно съжалявам за това. Гласът му звучеше несигурно, но за миг си позволи да я погледне – лицето й недвусмислено потвърди всичките му страхове – беше я изгубил завинаги. Без да я има дори за секунда. И тогава цялата нежност, която беше открил благодарения на нея, сякаш се изпари. Той, който мразеше слабостите, се беше превърнал в роб на чувствата си, разкриваше се пред момиче, което презираше, което никога нямаше да разбере дълбочината на емоцията му. Което никога нямаше да го оцени. Но глупакът беше той и едва ли някога щеше да си прости за допуснатата грешка. -За няколко кратки дни смятах, че греша за теб. Може и да не изпитваш омраза към мен, но аз със сигурност те презирам. Надявам се един ден да пораснеш, за да си в състояние да оцениш дарбата си и да намериш пътя си. В противен случай ще прекараш целия си живот лутайки се между истина и лъжа, без любов и приятели. Сама ще се обречеш на самота, а накрая всеки, който дори за кратко е държал на теб, ще ти обърне гръб. Късметът не винаги ще е на твоя страна – Климент замълча за миг. Сърцето му се сви, когато забеляза насълзените й очи, но си наложи да си припомни изпълненото й с погнуса изражение, докато се опитваше да й обясни поведението си. Вече беше късно. Оставаше му да нанесе последния удар. – При следващата ни среща настоявам да използваме учтива форма на обръщение. Приятна вечер, госпожице. *** Маг не знаеше как се е прибрала у дома. Чувстваше се така, сякаш някой е потопил тялото й в ледените води на някоя река и я беше оставил да плува в нея цяло денонощие. Умът й се намираше в ступор, аналитичната й мисъл отказваше да се задейства от страх, че щеше да открие сама беше предизвикала промяната в поведението на Климент. Взе дълъг душ и се сгуши на топло в голямото си легло. Запали единствено нощната лампа – в този момент се страхуваше от тъмнината, и позвъни на Теди. Приятелката й отговори след третото повикване. -Маг, надявам се да е нещо важно – започна Теди, но от другата страна на линията някой заплака и тя замълча. – Какво е станало? И Маг й разказа всичко. Всяка подробност. Не й спести вълнението, което беше изпитала, когато забеляза, че Климент вече я чакаше в ресторанта и галантно й подари червена роза – „Не влагай умисъл в цветето – просто когато го видях ми напомни, че красотата има бодли, точно като теб”. Вместо да приеме комплимента, тя го беше упрекнала за клишето. Но Климент само се беше засмял. -После навлязохме на опасна територия – страхувах се от всяка дума, всеки въпрос. Но той беше толкова откровен, а аз исках да знам. И той ми разказа. Оправданието му звучеше като на човек, притежаващ болен мозък, но вярвам, че можех да променя мнението му. Да го убедя, че животът не се състои от хронологично подредени моменти, но не можех, Теди. Защото тогава аз трябваше да се разкрия пред него, да му разкажа за себе си, а не можех. В един миг дори спрях да го слушам, усещах, че скоро щеше да дойде моят ред, и нямаше да съм в състояние да му отвърна със същата искреност. Знаеш, че има тайни, които човек не е в състояние да разкрие пред никого, за да успее да оцелее. Теди, която беше запозната с въпросните тайни, само я подкрепи. Тя беше част от живота й от твърде дълго и беше свидетел на всички бури, през които Маг беше преминала на крехката си възраст. И знаеше много добре колко й беше коствало, за да се събужда всяка сутрин. Товарът, който Маг носеше, беше непосилен за нея. -Сега се радвам, че Климент си тръгна. Не мисля, че той заслужава доверието ми. Минутите бавно се превръщаха в часове, а сънят така и не идваше. Затова Маг извади бележника, където водеше списъка, озаглавен „Трудно”, и написа: „Най-трудно се обича, когато си останал с половин сърце”.