-Трудно-(Част шестнадесет)

Единственото, което му оставаше, беше да се оттегли. Нямаше право да застава на пътя на щастието й, познаваше я твърде добре, за да знае, че заслужава най-доброто. И без да я познаваше пак щеше да вярва, че ако е открила любовта в лицето на друг, той нямаше морално право да предприема каквито и да било действия, за да спечели сърцето й. А колко много се измъчваше, когато забелязваше тайните заговорнически погледи, които си отправяха по време на лекциите, издайническите им усмивки, когато меланхоличните й очи срещаха неговите. Виждаше как инстинктивно двамата се приближаваха един към друг, когато се разминаваха по коридорите, но в сюблимния момент сякаш разумът им се събуждаше и бързаха да се отдалечат... Беше забелязал изпълнения с копнеж поглед на Климент Кръстев, когато наблюдаваше Маг отдалеч, убеден, че тя не го вижда... Знаеше, че и тя го търси през тълпата, навярно имаше потребност да усеща физическото му присъствие, въпреки че едва ли можеха да си позволят каквато и да било близост на територията на университета... Деян вече знаеше, че Маг и Климент Кръстев са заедно, независимо от опитите им да прикрият връзката си.
Поне останалите им колеги тънеха в блажено неведение за откритието му. Откакто Маг демонстративно прекъсна всякаква връзка с тях, приятелите им дори не проявяваха елементарен интерес към нейната особа. Ако в началото Маг се стремеше да бъде невидима, сега за тях тя въобще не съществуваше. А с новата си компания очевидно поддържаше единствено колегиални отношения – вземаше записки, ако е изпуснала лекция, обсъждаше упражнения, но не и личния си живот, не споделяше с тях тайните и страховете си... Деян усещаше, че безвъзвратно е изгубил доверието й, но не смееше да направи първата стъпка към нея. Знаеше, че Климент Кръстев може да бъде жесток и отмъстителен и се страхуваше да се приближи до Маг, ако съществуваше вероятност преподавателят да ги види заедно. Разбира се, рискът беше оправдан, за Маг беше готов да пожертва всичко, да се отрече от себе си дори, но саможертвата му щеше да е напразна. Защото откакто Климент Кръстев се появи в живота им, за Маг той стана напълно невидим. И вместо да предприеме отчаян и предварително обречен опит да й разкрие чувствата си, Деян предпочете да запази дистанция, да се оттегли от битката без дори да е взел участие в нея.
***
Беше изминало цяло денонощие от вечерята или началото на края както Маг вече наричаше последната си среща лице в лице с Климент Кръстев. След пълното фиаско тя беше повече от щастлива, че на следващия ден нямаше урок при него, сякаш авторите на учебната й програма бяха проявили неочаквана милост... Но късметът я беше напуснал – ето че днес срещата й Климент Кръстев беше неизбежна, трябваше да прекара два астрономически часа с 15-минутна почивка в огромната аула, въпреки че за нея щеше да съществува само той. Как искаше да се върне назад във времето и да отложи обсъждането на лични въпроси, да прекъсне всякакви опити за откровеност още в зародиш. Но знаеше, че съдбата нямаше да й поднесе такъв шанс и не й оставаше друго, освен да се примири... Може би беше по-добре, че Климент се отказа от нея, може би беше по-добре...
***
Теди пристигна в дома на Маг, знаейки, че по нейна вина най-добрата й приятелка щеше да закъсне за учебните занятия. Както Маг се нуждаеше от рамо, на което да плаче, така и Теди изпитваше отчайваща нужда да потърси утеха. Защото винаги тя беше тази, която изслушваше Маг, оказваше й подкрепа, винаги беше до нея, но Маг, потънала в собствените си грижи, рядко се досещаше, че както в приятелството, така и в любовта, беше нужда реципрочност. Маг знаеше, че може да разчита на нея, но Теди се съмняваше, че може да разчита на Маг по същия начин. И беше време да я предизвика. Може би това беше единственият начин да й помогне.
***
Русата й коса беше сплетена на плитка, прическата сякаш подчертаваше овалното й лице, права шия и брадичка. В очите й с цвят на морско дъно прочете единствено неимоверна тъга, сякаш бурята, от която Теди също едва беше оцеляла, се беше разразила отново, отнемайки й напълно способността да се възстанови.
-Какво е станало? – попита Маг и побърза да се отдръпне от вратата, за да й направи място да влезе.
Теди набързо свали обувките си, а след това се настани на удобния диван в хола. Маг седна направо върху килима до нея и положи нежно ръка на коляното й. Теди примига учудено, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира.
-Аз... – започна Теди и неусетно й разказа без следа от упрек как преди няколко месеца приятелят й от ученическите години я беше изоставил без да назове достатъчно смислена причина. Маг понечи да я прекъсне, удивена как Теди беше пазила тайната от нея толкова дълго, но с един рязък жест Теди я прекъсна. – Ти си имаше достатъчно проблеми, не исках да усложнявам и без това сложното ти битие, но вече не, Маг... Не приемам да ми се обаждаш по всяко време на денонощието, търсейки съвет или да се оплачеш от Климент Кръстев. Та това име споменаваш във всеки наш разговор по толкова пъти, че ще го разпозная, ако случайно се размина с него на улицата. Животът ти се върти около оста Кръстев, сякаш всичко друго изгуби значение за теб. Няма да изгубиш нищо, ако му разкажеш, макар и отчасти, защо отказваш да го допуснеш до себе си...
Маг само кимна с глава, не можеше да разбере защо отново нейната личност и житейски избори се бяха превърнали в основна тема на разговора, след като Теди, макар и деликатно, я упрекна, че е егоистка, която така и не е забелязала проблемите й. Но колкото и да се опитваше, Теди отказваше да дискутират този въпрос, сякаш искаше да я подтикне да вземе окончателно решение за отношенията си с Климент Кръстев. И Маг направи своя избор...