-Трудно- (Част четиринадесет)

-Защо се страхуваш да ме погледнеш в очите? – попита Маг. Бяха прекарали вечерта, водейки оживен разговор в спокоен ресторант в центъра на столицата. Климент демонстрира безупречни маниери, а и си личеше, че се е постарал за повода – носеше изгладена тъмно синя риза, сиво вълнено сако и черни панталони. Маг пък беше заложила отново на небрежния стил – носеше свободно падащ тъмносин пуловер, джинси и кубинки. Ако някой ги наблюдаваше от страни най-вероятно щеше да ги вземе за баща, поканил на вечеря непокорната си дъщеря или в най-добрия случай строгият по-голям брат и малката сестра, съгласила се на срещата, за да получи пари. Но нито Климент, нито Маг се интересуваха какво впечатление оставяха у околните, бяха погълнати изцяло от разговора си. Дори не забелязваха сервитьорката, която от време на време ги навестяваше с дежурния въпрос дали желаят нещо друго. След като жената се отдалечи от тях недоволно, Маг се осмели да попита Климент единственото, което й пречеше да се наслади истински на компанията му. Фактът, че той гледаше навсякъде другаде, а не към нея, през последния четвърт час осезаемо започна да я тревожи.
-Не се страхувам – побърза да я увери Климент, но отново интересът му беше насочен към пространството около нея. – Виж – започна той неуверено и набързо довърши съдържанието на чашата си, а Маг изсипа остатъка от каната с бяло вино, което бяха поръчали, притеснена, че той ще се разсее и забрави какъв отговор очаква от него. – Благодаря. Не се страхувам да гледам хората в очите. По-скоро се страхувам от това, което мога да прочета в тях. Знаеш ли, какво ли питам, едва ли има нещо, което да не ти е известно, но очите са огледало на истинските емоции. Всеки е в състояние да контролира гласа си, но не и погледа. А аз се намирам на такъв етап от живота си, че предпочитам сляпо да се доверявам на думите пред това да знам истината.
- В колкото й красиви думи да я облечеш, лъжата си остава лъжа – цитира Маг едно по-ранно негово изказване. Климент само се подсмихна криво.
-Така е, но човек решава дали да вярва или не – сви рамене той.
-А вие? След като притежавате тази дарба и можете да разпознавате истината, защо избирате лъжата?
-Не го правя – отрече той, но бързо си даде сметка, че Маг отново беше започнала да му говори на „вие”. През последните седмици бяха скъсили дистанцията помежду си дотолкова, че неусетно бяха престанали да използват учтива форма, когато се обръщаха един към друг. И Климент се видя принуден да й признае всичко – че по време на първата леция се е страхувал да погледне студентите в очите от страх, че ще прочете омраза, негодувание, неодобрение в техните очи. Не смееше да гледа и служителите в книжарницата, които считаше за свое второ семейство.
- А защо се страхуваш да погледнеш мен? – попита Маг с променен глас. Не можеше да повярва, че самоувереният преподавател, който се смяташе за живо божество, е способно на подобни чувства и емоции.
-Не се страхувам, просто не искам да прочета в очите ти разочарование и презрение, които вярвам, че изпитваш към мен- каза й той с наведена глава.
Маг действа импулсивно – никой от хората от близкото й обкръжение, освен Теди, разбира се, не беше способен на такава искреност. И в най-смелите си мечти, появили се след неочакваното сближаване с Климент, тя не беше очаквала той до такава степен да свали гарда в нейно присъствие. В този момент Маг осъзна две неща – Климент Кръстев със сигурност не я мразеше и тя със сигурност не изпитваше омраза към него. И затова се пресегна през масата, докосна лицето му с треперещи ръце, повдигна брадичката му – зелените й очи се впиха в кафявите, вдъхнаха им увереност, че и този път е сгрешил.
-Съжалявам – каза й Климент, възвърнал си гласа след няколко напрегнати взора, хвана дясната ръка на Маг и за по-стотна от секундата неуверено я допря до устните си. Ако не беше усетила леката грапавина по ръката си от допира с наболата му брада, Маг щеше да си помисли, че случилото се е плод на въображението й. Именно тази постъпка на Климент я хвърли в истински смут. Маг подозираше, че между нея и Климент нещо се беше променило, и най-накрая разбра какво е то – преподавателят я харесваше. Вече не я възприемаше като студентката,която искаше да унижи пред целия курс, а като жена, с която може би искаше да прекара някоя и друга изпълнена със страст вечер. Докато Климент подхвана разговор за климатичните промени, Маг водеше невидима битка със себе си.
Една част от нея искаше да побегне – видя й се нелепо да се намира в компанията на 47-годишен мъж, чийто намерения беше разгадала. Но любопитството й надделя – искаше да разбере до къде може да стигне Климент и дали не е сбъркала в преценката си,както често й се случваше напоследък. Преди няколко месеца можеше да се закълне, че е доловила промяна в поведението на Деян и тайно се надяваше той да направи първата крачка към нея, но най-добрият й приятел сякаш вече въобще не се интресуваше от личността й. Пренебрегваше я по време на лекции, не отговаряше на обажданията й. Изчезна от живота й, въпреки че тялом продължаваше да бъде около нея.
-Не те мразя – заяви му тя, нямаща търпение час по-скоро да изясни всичко помежду им. Климент се сепна – тъкмо привеждаше любимия си аргумент в доказателство, че климатичните промени ще доведат до обръщане на земните полюси, когато Маг изненадващо го прекъсна. Досега тя само беше кимала в знак на съгласие и Климент с охота продължаваше разсъжденията си, но сега осъзна, че тя се е вълнувала от всичко друго, но не и от неговите теории за климата.
-Моля? – попита объркано той.
-Не те мразя – повтори тя. – Имаше моменти, в които исках да те залича от лицето на земята, но ти ми направи услуга без дори да си имал подобни намерения. Но имам два въпроса – защо ме унижи по време на първата лекция и какво значи, че съм нарушила обществения ред?
Климент се замисли. Ако за втори път разкриеше някоя своя тайна пред това момиче, означаваше да изгуби целия си авторитет. Той беше затворен в себе си човек, но знаеше, че е настъпил момента веднъж завинаги да изясни тези въпроси, за да може да се надява, че ще бъде част от нейното бъдеще. Но с всяка дума, която неуверено изричаше, Климент си даде сметка, че може би я губи завинаги.