Стихия

От небето се стичаха ледени сълзи,
разбиваха се на парчета в земята,
една част и мен успя да срази,
безмълвно се вгледах в синевата.

Някъде там бяхме двама,
летният бриз обгръщаше ни,
слънцето ярко блестеше в косите,
а вълните разпалваха копнежа на телата ни.

На крайпътна отбивка спряхме за миг,
небето подари ни своя залез,
времето спряло беше дори,
но последва стихия, която отвя ни.

Снегът и тези спомени дано затрупа,
на топлината на миналото не разчитам аз,
може би от лютата зимна буря
напролет ще се роди любов по-истинска.