Прошка

Лятото не си отиваще. Това си повтаряше тя, докато бавно събираше дрехите от простора. Беше чула прогнозата за времето, предвещаваща бури, градушки и рязко понижаване на температурите. Тя погледна пред себе си - палещите лъчи на августовското слънце сякаш изгаряха кожата й. Нима беше възможно всичко да се промени за една нощ? Разбира се, че беше възможно. Сякаш нейният собствен живот не се беше преобърнал дори за по-малко от 24 часа. Но това е друга история.

Вечната заблуда. За всяко нещо имаше причина, всичко следваше своя цикъл и едва ли имаше сила, която да се противопостави на природните закони. А ако имаше, тя не я владееше. В противен случай щеше да я използва и да върне времето двадесет години назад, за да промени един сам по себе си маловажен отговор, чиито последици превърнаха живота й в кошмар.

Тя прокара уморено ръка през косите си. Взе легена с прането и се насочи към гардероба, за да подреди дрехите си. По изключително педантичен начин и с отработени движения тя нареди бельото в чекмеджето от дясно, сгъна внимателно светлите си блузи и закачи на закачалки работните си костюми. Въпреки че имаше завиден брой тоалети, тя за пореден път се ужаси от свободното пространство, което оставаше незапълнено. 

Побърза да затвори вратата, но се сепна от собственото си лице в огледалото. Да, вече не беше първа младост, но кога се беше появила тази страховита бръчка, която сякаш разделяше челото й по вертикал? Тя примига, но бръчката си стоеше. Отново я налегнаха черни мисли за преходността на човешкия живот. Какво й ставаше днес? Тя отиде в трапезарията и си наля чаша червено вино. Запали цигара и отключи екрана на мобилния си телефон. Тогава всичко придоби смисъл.

На днешната дата преди двадесет години беше взела най-важното решение в живота си. Тя завъртя чашата вино в ръцете си. За миг затвори очи и си представи своето двадесет и седмо годишна аз, седящо в същата тази трапезария, отпиващо също от чаша червено вино, но не беше сама. Срещу нея седеше той, нейната ученическа любов, нейното минало, бъдеще и настояще. Връзката им щеше да пребъде, особено сега, когато всеки имаше големи професионални достижения. Вдигаха наздравица след наздравица за неговото повишение и се опияняваха от общия им възторг и планове за бъдещето.

 - Трябва да ти призная нещо - каза той. - Вече живеем заедно, но може би е време за следващата стъпка. Знам, говорили сме много, но сега наистина го чувствам.

Само за миг лицето й придоби сериозно изражение.

- Каква стъпка? - запита тя, нищо, че вече знаеше отговора.

- Сватба, деца. Чувствам се готов за това - той й се усмихна лъчезарно и понечи да хване ръката й, но тя се отдръпна. - Какво? Мислех, че и ти го искаш. 

Тя вдиша и издиша. Кимна, а когато заговори, гласът й леко трепереше. 

- Казвала съм ти хиляди пъти, не искам да избързваме, особено с децата.

- Защо? - в погледа му се четеше недоумение. - Всеки път се оправдаваш с кариерата. Е, сега е двамата сме добре осигурени, не плащаме наем, родителите ни са по селата. Защо не?

- Не съм готова - простичко каза тя. И това беше самата истина.

- А кога ще бъдеш? - той започна да нервничи и стана от масата.

- Не знам, но и ти не осъзнаваш ясно каква отговорност е да създадеш живот и да възпиташ дете. Дай ми време, дай и на себе си.

Той удари по масата. Тя се страхуваше, че ще замахне и към нея. Не че не се беше случвало и преди.

- За себе съм сигурен, а на теб дадох достатъчно. Чакам - той размаха ръце и се приближи до лицето й. Нежно отмести кичур от лицето й прошепна в ухото й с глас, от който я побиха тръпки. - Уморих се вече. Решавай.

Сега тя беше тази, която го погледна невярващо. Нима очакваше отговор сега, на момента? Разбира се, че копнееше да прекарат живота си заедно, да имат деца един ден, но сякаш вътрешно нещо я спираше да даде положителен отговор. Плановете им за бъдещето винаги започваха с: "Един ден, когато..." и нямаха императивен и ултимативен характер. 

- Дай ми време - повтори молбата си тя и понечи да хване ръката му, но сега той се отдръпна. Чертите му се изкривиха, но той запази самообладание.

- Ще се изнеса до довечера - само каза и събра вещите се. 

Две седмици по-късно от позната тя научи за годежа му. Светът й се преобърна, а надеждата, че отново ще намерят път един към друг се изпари. Не издаде колко много я боли, но не съумя да скрие учудването си от вестта, че мъжът, когото беше обичала от ученичка, е имал връзка със своя колежка. Когато той научи, че тя знае за измяната му, веднага я потърси. Помоли я за прошка. Обеща да се промени. Дори обеща да се откаже от желанието си час по-скоро да имат деца. Тя беше впечатлена от искреното му разкаяние, но така и не разбра защо е готов да се откаже от другата и е избрал нея. Но тя не избра него. Избра да продължи сама и всеки ден се питаше какъв щеше да е животът й, ако беше простила. За радост или безмерна тъга никога нямаше да разбере.