Постъпи на работа като касиерка в малка гара, разположена на 7 км пеша от селото й, на която спираха само пътническите влакове. Отдавна беше изгубила вяра в хората и разумно, както смяташе, се беше оттеглила в провинцията. Планираше да се отдаде на спокойно и лишено от излишни вълнения съществуване, докато не изчезне завинаги от лицето на земята. И никак не съжаляваше за житейския си избор. Единственият недостатък в новия й живот беше необходимостта да обслужва дневно поне 100 души, които работеха в близките големи населени места. Контактът и задължителните любезности, които си разменяше, я отегчаваха, но ако това беше цената на спокойствието - плащаше я с удоволствие.
Беше прекарала четири дни на новото си работно място, когато я забеляза. На перона на гарата стоеше жена, видимо преполовила житейския си път. Огнените й боядисани коси бяха разпуснати, слънцето се отразяваше в стъклата на тъмните й очила. Изглеждаше нервна, без нужда приглаждаше безукорно изгладената си рокля на полски цветя. Често поглеждаше към големия часовник и таблото с пристигащите влакове. Беше очевидно, че очаква нечия поява - все пак не носеше никакъв ръчен багаж. Или пък беше решила да се почувства като героинята в песента на Джърни... Но едва ли - по всичко личеше, че ще свали огромно бреме от плещите си в мига, в който пристигне влака. Тя се намираше в свой свят и не забелязваше любопитните погледи, които случайните и забързани минувачи й отправяха. Сякаш около нея витаеше магия - магията на очакването и надеждата. И ето че влакът от Пловдив се появи, а после и замина. Перонът се изпълни със слизащи пътници и скоро не остана никой, освен нея...
Седмица по-късно сцената се повтори. И така до края на лятото.
- Говорят, че е луда, но според мен чака някой, който никога няма да пристигне - заяви й непознат възрастен мъж, проследил погледа й.
- Моля? - попитя тя, видимо изненадана. Без да се усети, беше вперила поглед в червенокосата дама, докато размишляваше върху особено неприятното преживяване от сутринта, когато началникът на гарата й подари картичка за това, че от месец работи на касата. И я покани на вечеря. Неизбежният отказ изглежда го беше обидил. Надяваше се това да не навреди на служебните им отношения.
- За червенокоска говоря. Това се повтаря всяка година през август и първите две седмици на септември. От две години. Но не мисля, че е луда.
- А аз мисля, че е. Само глупаците чакат влак вместо да продължат по пътя си - изрече на глас мислите си и се ужаси. - За къде пътувате? - побърза да попита тя със сериозен, делови тон, но преди да получи отговор, пътническият влак за Пловдив пристигна на втори коловоз.
Перонът се изпълни с хора. Нощната смяна от София се отправи към дома, а други заеха местата им. Но мъж, наближаващ четиридесетте с прошарена коса и светлосива риза, продължаваше да се озърта. И тогава погледът му се пресече с този на червенокосата жена, а по лицата им се изписа една и съща несигурна усмивка. В този момент влакът за София пристигна на първия коловоз, отлагайки с няколко минути тъй очакваната среща. Или не съвсем. Мъжът с прошарената коса премина през влака и скоро държеще в прегръдките си червенокосата дама. Касиерката, гледаща ги с неприкрито любопитство, извърна очи засрамена от щастието, изписано на лицата на двама напълно непознати, срещнали се отново след дълга раздяла. Не знаеше каква е историята им, но в главата й се зародиха хиляди сценарии, достийни за престижна награда на филмов фестивал. Осмели се отново да погледне към двойката за стотна от секундата, а след това погледът й се задържа малко по-дълго. Двамата прекарваха ръце по лицата си изучаващо, а миг по-късно се целуваха така, сякаш утрешния ден никога няма да настъпи. Сцената пред нея напомняше на кадър от романтична лента с щастлив край или финална глава от захаросан роман, за които никой не вярва, че са възможни в реалността. Но доказателството, че е възможно беше пред очите й. Неочаквано и нейното сърце, което вярваше, че е изгубило всякаква чувствителност, запи ускорено. Усетила позабравен трепет, тя погледна към началника на гарата, който й се усмихна в отговор. В крайна сметка не губеше нищо, приемайки поканата му за вечеря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар