Луната разказва: Легенда (Част три)

Вървеше по друмищата на живота с високо вдигната глава. Съжаляваше, че в миналото са се раждали легенди, а сега единствено хора, чиито житейски истории, звучаха като легенди. Многобройните й качества обаче се оказва недостатъчни, за да отсее истината сред плявата, искреността сред фалша... За което плащаше и твърде висока цена – тази на предателството. Признаваше, че вярата й угасваше подобно на свещ, оставена да изгори, но все пак още я имаше. Усещаше, че все още се надява нещата да се обърнат и то в нейна полза. Но срамът от предателствата на приятели и любовници беше причина тя да свежда поглед, когато някой, който знаеше истината за интимния й живот, я срещаше на улицата. Сякаш тя беше виновна, че някой й е изменил или е злоупотребил с доверието й. Виждаше критичните погледи на околните, чуваше как я обсъждат на работното й място или когато за кратко напусне масата, докато е с приятели. Да, беше отчаяна и изморена и накрая, подобно на мнозина, просто се предаде.

Разочарованията се натрупваха и тя стори немислимото – започна с малка лъжа, а с времето изгради паяжина от фикции, в която скоро сама се оплете. Но не постигна това чувство, което сама не знаеше как да назове, но към което упорито се стремеше. Вместо това започна да отблъсква хората около себе си. Тези – истинските, които винаги бяха до нея, но в които тя така и не повярва. Прогони и единствения мъж, който притежаваше почти всички качества, които тя търсеше в идеалната си половинка. Защото искаше да узнае какво изпитват тези, които предават, но чувството от изневярата със сигурност не й донесе удоволствие.  

Беше поредната нощ, в която сънът не идваше, може би защото него го нямаше. Бяха изминали повече от три години, след като взе съдбоносното решение да се откаже от досегашния си начин на живот и да постъпва с другите така, както те пстъпваха с нея. Смътно долавяше, че вече не може да върви с високо вдигната глава. Преди се срамуваше заради другите, а сега заради себе си. Но повече я ужасяваше мисълта, че вече се числеше към хората, чиято житейска история звучи като легенда, съчинена в малките часове на нощта от тях самите. Погледна към Луната и се запита дали отново може да бъде момичето с чисто сърце, непорочно в мислите и действията си. Имаше чувството, че Луната примига скептично сякаш й казваше: „За някои неща е твърдне късно”.  Дали беше истина или си го беше въобразила?