Идилия

Още я виждам в съня си
с тъжен поглед,
несломима пред хода на времето,
устояваща на разрухата.
Борът величествено се извисява,
него няма кой да го сломи,
гаснещата дюла за живот се бори,
но пейката празна и днес стои,
Бавно плевелите пристъпват
и първа жертва взимат без кръв,
като домино всичко пада,
пред природата никой не е вездесъщ.
Лъжа, нея я няма отдавна -
къщата с малкия двор,
идилията замина безславно,
сънят си остана сън.