Усещане

Намръщените облаци се разсеяха под напора на упоритото слънце, което все пак успя да изгрее на небосклона. Телата се стоплиха, но не и сърцата - ледът, в който бяха впримчени, не отстъпваше пред нищо. Това се повтаря всеки ден, независимо от сезона, независимо от годината, месеца или седмицата. Наблюдавайки разцъфващите цветя и дървета, седейки на пейка в парка, тя наблюдаваше околните - засмени и вглабени лица се въртяха като стара кино лента, която беше въпрос на време да спре завинаги. И ето - и нейните приятели пристигнаха, започнаха разкази, смешки, и всички дружно станаха част от лентата, наречена живот.
- Загубих войната без битка - произнесе тя несигурно, но никой не й обърна внимание. Думите просто увиснаха във въздуха, защото никой нямаше да допусне пролетното настроение да бъде помрачено от негативна емоция като чужд проблем например. - Вие сте до мен, но само привидно, не виждате болката ми, никой от вас няма да ми подаде ръка, докато се уча да плувам в непознатите и дълбоки води на живота.
- Живот? - запита я една от нейните приятелки, преструвайки се привидно, че е чула едва последната й дума. - Да, прекрасен е.
- Не, не е - изрази несъгласие неин приятел.
Зародилият се спор беше по-стар и от този за кокошката и яйцето. След кратка дискусия темата отново беше сменена, лентата - завъртяна, а срещата между малката група, отдала се на философски разсъждания, прекъсната от първия кратък пролетен дъжд.
Тя вървеше бавно, докато дъждът се сипеше, прибираше се, но не беше сигурна на къде се е насочила, когато внезапен вик я откъсна от хаотичните й мисли.
- Хей, скрийте се под чадъра!
Тя вдигна поглед и се обърна назад тъкмо когато възрастен мъж я подслони под чадъра си.
- Хубаво момиче като теб, а да няма кой да я пази от дъжда. Хубава работа! - промърмори стареца.
- Благодаря, но нямам нужда - тя понечи да се отдръпне, но той я хвана под ръка.
- Спокойно, няма нищо да ви направя - успокои я той. - Да ви изпратя до спирка или някъде другаде?
- Аз, просто исках да се поразходя.
- Значи ставаме двама - усмихна се той. - Аз съм Иван.
- Анастасия - представи се тя. - Но...
- Е, вече не сме непознати. Можем да се разходим заедно - прекъсна я той.
Анастасия кимна и двамата поеха без посока из софийските централни улици. Иван наруши мълчанието.
- Днес ми се падна късмет от кафето - пари и се сетих за великденските бонуси към стипендията. Жалко само, че няма да имам успех в любовта.
Анастасия вдигна вежда скептично.
- Опитах се да ви разведря. Разбира се, че не получавам стипендия, а пенсия, но този израз кара нас, възрастните, да се чувстваме по-млади. А любовта, както се казва, чака на всеки ъгъл.
- Съмнявам се - изрече Анастасия.
- Нима? Не ви ли е заговарял някой симпатичен младеж някога?
Анастасия се смути.
- Така и си мислех.
- Извинете, но на какво основание правите заключения за моя живот? И защо въобще решихте да ми предложите чадъра си? - Анастасия осъзна колко нелепо звучат въпросите й, но вече беше късно, думите никога не могат да бъдат върнати.
- А вие защо решихте да приеме компанията ми? - запита и Иван и побърза сам да отговори. - Няма нужда от обяснения. Аз съм на 72 години, съпругата ми почи
на преди 10, имам внуци, деца. Видях самотно момиче, предложих и помощ, тя прие. Можеше да ми откаже, но не го направи. Тогава защо да не разменим по една дума, така и така повече едва ли ще се срещнем.
Анастасия прие с усмивка обяснението и разказа на Иван няколко неща и за себе си, дори му призна и как се чувства - отхвърлена и неразбрана, самотна, измъчвана от угризения заради раздялата с мъжа, когото е смятала за единствения, за обхваналата я несигурност.
- Знаеш ли, Ана, след всяка буря изгрява слънце. Ако някой не те разбира - намери друг, ако всички мостове между теб и него са разрушени, остави ги така, не губи време в задаване на въпроси и търсене на отговори, а живей с пълни шепи, докато можеш. Ледът в сърцето се разтапя не от външна сила, а от вътрешна и това трябва да е твоята. Копнееш за закрила, но не се нуждаеш от такава, просто вярвай в себе си. А не в другите - днес ги има, а утре ги няма.
- Аз... - започна Ана, но Иван я прекъсна.
- Хей, вече нямаме нужда от чадъра. Виж как се проясни небето, а и със сигурност ти е станало по-леко на сърцето. Всичко е въпрос на усещане, промениш ли перспективата или дори само една дума в изречение, нищо вече не е същото.