Истина (Част пет)

Истина (Част пет)

Ако стоите на перон на средно голяма гара и изведнъж срещу ви се отправят двадесет - тридесет души, лицата на колко от тях правят впечатление? От чий зелени очи не можахте да откъснете поглед, от чий тоалет останахте безмълвни и пожелахте да притежавате? Най-вероятно почти никой от околните не успя да привлече вниманието ви, защото през цялото време търсехте познатото лице, чието появяване трепетно очаквахте. Друг е въпросът, че повечето хора изглеждаха почти еднакво със сходните мрачни облекла през есента и светлите дрехи през летните месеци. Но всеки притежава собствена индивидуалност, до която някъде там има човек, който един ден щеше да опознае истински и пълноценно.

Иван се намираше на перон 7 на гарата в София, когато съзря Мая. Тя пристигаше с влака от Пловдив, където беше на работно посещение. Беше успял да научи графика й от особено словоохотлива нейна приятелка и търпеливо час и половина очакваше появата й, седнал на една пейка. Времето беше приятно - слънцето се отразяваше върху релсите, но играта на светлината създаваше усещане за странна приповдигнатост у Иван. И ето го влака, ето и пътниците, ето я и Мая.

Мая дори не забеляза Иван и многобройните му опити да привлече вниманието му. Едва когато слезе в подлеза, Иван успя да я настигне. Тя му хвърли учуден поглед и без да го поздрави, попита:

-Да не сме пътували заедно?

Отегченото й изражение се промени, когато съзря букета слънчогледи, в ръката му.

-За теб са - подаде й цветята Иван и за да я изпревари, продължи. - В знак на извинение. Поведението ми беше неприемливо, прекрачих границата, за което съжалявам.

Мая прие подаръка и се разгневи на себе си, че не е предвидила и изпреварила Иван с подобен ход.

-И аз съжалявам, не само ти допусна прекали - тя се усмихна сконфузно.

Погледите им се пресякоха, двамата се вглеждаха изпитателно един в друг. Времето за миг сякаш спря, за миг сякаш те бяха единствените двама души на тази гара или поне в този подлез. Последното наистина беше така.

-Е… - започна Мая.

-Да… - кимна Иван.

-Тази среща май никак не е случайна.

-Едно птиче ми подшушна къде ще бъдеш.

-Радвам се, че така стана. Иначе щяхме да се с разменени роли.

Иван се усмихна лъчезарно. Мая с изненада установи, че лицето му можеше да излъчва смирение и доброта, а в очите му не играеше онова лукаво пламъче, което през последния близо месец си беше поставила за основна цел да угаси. Е, беше успяла.

-Виж, започнахме зле, но има ли вероятност да излезем заедно някой път? Като приятели? - запита Иван.

Мая се бореше със себе си. Беше горда с постижението си да “разгадава” хората, но Иван я изненада с постъпката си. А и от друга страна беше, както сама твърдеше, “пренаситена от емоции” и не гореше от желание да се впусне в нещо ново и непознато.

-Не мисля, че е добра идея - започна Мая.

-Да… - кимна Иван.

Обикновено мълчанието е по-красноречиво от хиляди изговорени думи. И този случай не беше по-различен. А какво по-тривиално от това да се решава съдбата на двама души в подлеза на една гара? Мая се усмихна за сбогом на Иван и аха да поемат в различни посоки, когато... В последния момент Мая се обърна и извика на Иван:

-Кого си изгубил?

Иван беше смаян. Първоначално не можа да прецени дали питането се отнася до него, но когато се увери, отвърна също с въпрос:

-А ти?

Да, две разбити души се бяха срещнали при неочаквани обстоятелства. Мая беше предприела възвишено поведение при последната им среща, което доведе до промяната у Иван. Циникът си замина, пред Мая стоеше онова лесно ранимо момче, чийто живот се преобърна, след като беше изоставен. Мая обаче беше същото момиче, което дори нямаше възможност да си вземе последно сбогом с покойния си съпруг и две-годишна дъщеря, които загинаха в нелепа автомобилна катастрофа. Преди четири години. Понякога травмите от миналото ни пречат да водим пълноценен живот, обричат ни на “неживо съществуване”. Мая беше мъртва отвътре, Иван не правеше изключение. Дори да откриеха пътя един към друг, любовта им никога нямаше да се окаже достатъчно силна, за да оцелее.

***

Две години по-късно

Мая, пременена с нова червена рокля, която подчертаваше високия ръст и изящна фигура, седеше в ресторант и на маса с гледка към Витоша, бавно отпиваше от висока чаша червено вино. Срещу нея стоеше Иван, облечен в костюм, какъвто почти никога не слагаше и вдигаше поредна наздравица за приятелството им.

-Толкова се радвам, че не се влюбих в теб - повтори за стотен път той.

-И аз - усмихна се Мая. Едната й ръка обаче намери неговата и я стисна. - Да пием за това.

-Къде беше истината за отношенията им? Някъде по средата.